//Кръв//

Такам,реших и аз да се опитам да се пробвам като писателка и написах една историйка... Мн се надявам да ви хареса,не се мисля за писател и нз дали ще ви е интересно или не...^^ За сега пускам само пролога и 1 глава,вие ми кажете дали да продължавам да пиша и отсега ви казвам ако имате критики към мен не се колебайте да ми ги кажете... =]


Кръв


Пролог

Стоях и не можех да повярвам...Гледах го,застанал пред мен и пак не можех да проумея факта,че му се е случило...Той,който беше толкова скъп за мен и винаги щеше да е в сърцето ми.Да,имаше специално място в сърцето ми само за него...Стоях и се колебаех,въпреки че знаех какво трябва да направя...Сълзите вече течаха от очите ми,когато се порязах и усетих за пореден път кръвта да се стича...Знаех,че това ще го убие,но също така знаех,че това не е той,че истинската му същност вече беше мъртва,превръщайки се в окаяното и зло същество,стоящо пред мен...
И тогава се затичах към него...

Глава 1: Историята за живота ми дотук...

Легнах си по-уморена от когато и да било…Знаех, че утре брат ми ще ме събуди, независимо дали искам или не. Трябваше ми сън, но така и не заспивах…Мислех за живота си и странните неща, свързани с мен, които никой, дори и аз не можех да обясня…Само семейството, което сега имах, ми помагаше да се чувствам добре. Не знам какво бих правила, ако не бяха те…Майка ми - Ан, по-малкия ми брат Кай и по-големия с две години от мен Стан. Сега те бяха най-важните ми и близки хора.Защо казвам сега? По проста причина - осиновена съм. Странното е, че не знам нищо за истинските си родители и не си спомням къде съм била и какво съм правила преди да стана част от сегашното ми семейство…Майка ми Ан ме е открила преди 3 години на някакво непознато място…Помислила, че съм мъртва, но видяла, че просто спя. Спала съм в продължение на шест месеца, а когато се събудих беше много странно…Не помнех нищо и не мога да си спомня и до сега…След събуждането ми беше само въпрос на време да обикна Ан като родна майка, а двамата й сина - като братя. Тя ме бе приела в семейството и скоро всички се чувствахме, сякаш винаги сме били заедно…Ходех на училище и тренирах художествена гимнастика. Скоро щях да имам състезание и се трудех усилено в компанията на най-добрата ми приятелка Лили. Тя ми беше толкова близка, двете се разбирахме много добре въпреки споровете ни от време на време…
Това бяха последните мисли, които си спомнях, преди сънят да ме застигне…

Глава 2: Странни и необясними
случващи се неща и още по-странни
и необясними чувства


Събудих се по обичайния начин: Кай влетя в стаята, скачайки на леглото ми и ми изкара въздуха. Първият път бях доста стресната и изненадана, но вече бях свикнала с енергичността и несекващата енергия на Кай. Той беше на 12, изключително умен и зрял за възрастта си, но имаше все още останали и някои детски черти. Беше интересно как детското в него се преплиташе с необичайна зрялост. Той можеше винаги да те изненада и го правеше доста често с всички. Имаше много хубави пъстри очи и руса коса, а стилът му на обличане съвпадаше с настроенията му: винаги беше различен. Стан, от друга страна, също беше уникален. Имаше хубави оранжеви очи (не носеше лещи, наистина!) и малко непокорна коса, която на цвят беше нещо между рижаво и русо, но преобладаваше рижавото. Не крещящо рижо, а приятно и светло като залеза. Всеки в семейството беше неповторим, всеки се отличаваше с необикновени черти и външен вид. Майка ми беше средна на ръст, със светлокафява коса, спускаща се на вълни и топли, шоколадови на цвят очи.
-Хайде, Аби, ставай, стига си се излежавала – прекъсна мислите ми Кай – Ще закъснеем за училище.
-Добре, добре, сега би ли слязъл от мен? – помолих малко остро аз.
Той не ми обърна внимание, протегна се и започна да ме гъделичка. Аз се превивах от смях и едва успях да промълвя:
-Добрее, печелиш!! –Както винаги –усмихна се доволно Кай.
Винаги, когато бях в лошо настроение, той ме развеселяваше. Не знам как го правеше, но действаше безотказно.
Станах от леглото и влязох в банята. Взех си душ и се облякох в обичайната униформа, състояща се от пола, риза с къс ръкав (все пак беше лято) и червена панделка за врата. Униформата ми харесваше и обичах да я нося. И така, тръгнахме към училище. Както винаги там се срещнахме с Лили и започнаха часовете. Пълна скука! Слава Богу, накрая часовете все пак свършиха и двете с Лили се отправихме към салона, където тренирах. Братята ми се прибираха преди мен в къщи, защото след училище аз ходех на тренировки. С Лили живеехме в противоположни посоки, затова след тренировката трябваше да си тръгвам сама. Разделих се с приятелката си и поех към къщи. Неочакваното предстоеше - както си вървях по пътя, отсреща на улицата забелязах момче, свирещо на китара. Беше толкова хубав -дълга до раменете катранено черна коса и същите черни очи. Бях изумена, стоях закована на място и го зяпах. До него имаше хора, слушащи музиката, която той свиреше. И изведнъж, без изобщо да очаквам той се извърна към мен и погледите ни се срещнаха. Колко странно - виждах го за първи път, а той ме гледаше така, сякаш ме познава отлично и се знаем от години…Сепнах се и се изчервих като домат! Опитах се да се скрия, исках да избягам, но се спънах и тупнах право в един храст. Ооо, как се натъртих! Браво, Абигейл, каква я свърши!! Сама си бях виновна. Станах и на бегом се прибрах вкъщи. Вече в стаята си забелязах огромен трън от храста в ръката ми. Болеше…но си го заслужавах, проявих се като пълна глупачка. Не че се беше случило кой-знае какво, раната щеше да заздравее бързо, както се случваше винаги. Така беше, откакто се помнех - моите детски наранявания изчезваха изумитлено бързо, за разлика от тези на братята ми. Но все пак скоро имах състезание, а една рана, колкото и лека да е, с нищо не помага в такъв случай.Тъпо, ама много, много тъпо! Взех кърпа, с която да попия кръвта и бинт за след това. Хванах тръна, който освен дълъг, беше и дебел, и го издърпах от ръката си. Кръвта веднага потече и аз притиснах кърпата към ръката си, като взех бинта. След като попих кръвта, махнах кърпата от раната, за да я превържа и…Мили Боже! Рана нямаше, беше напълно изчезнала, дори и белег липсваше! Не можех да повярвам на очите си!!!! Не е възможно!! Какво се случваше с мен?!?

Глава 3: Това с мен ли се случва?!...

Стоях в стаята си и не спирах да зяпам ръката си изумено. Как? Защо? Какво?... Въпросите не спираха да валят… Когато Лили влезе в стаята ми, все още стоях закована на едно място и не можех да повярвам… Тя беше радостна, но на лицето й се изписа тревога, когато ме видя.
-Аби, какво има? Защо така се взираш в ръката си? – недоумението в гласа й си личеше от километри.
-Ооо, какво? – сепнах се аз. – Извинявай, какво казваше?
-Ами, идвах да ти кажа супер новина и те заварвам да гледаш ръката си все едно е подпалена…
-О, да, извинявай, просто се чудех защо не я чувствах, беше изтръпнала, а това не ми се случва често. А и състезанието… Малко се изплаших и бях доста изненадана. – Молех се лъжата да не личи в гласа ми. Явно сработи, тя повярва.
-Добре, чакай сега да ти кажа хубавата новина: имаме нови съученици!! Трима са, две момчета и едно момиче, преместили се тук от някакво забутано градче, някъде на майната си, и аз не знам точно къде е… Семейството им е много интересно, момчето и момичето са брат и сестра, а другото момче им е братовчед и живеят всички заедно. Не е ли супер? Отсега си заплювам единия…
-О, добре – прекъснах я аз – но става ли да се видим утре, доста съм изморена от тренировки, а състезанието наближава…
-Да,ОК. Но смяташ ли, че някой от тях ще ме хареса? – попита притеснено Лили. Въздъхнах. Срамежливостта и ниското самочувствие бяха от недостатъците й.
-Разбира се, че ще те харесат! – казах насърчително аз. –Ти си толкова сладка и мила!!! –казах и я погледнах усмихнато.
-Е, добре, предполагам ще видим… Чао – каза тя и излезе. Усмихнах се.Това й беше хубавото на Лили, проявяваше тактичност и никога не се натрапваше. Съобразяваше се с чувствата на другите. Милата ми тя! В този момент бях изпълнена с признателност към нея. А като казах, че е сладка не излъгах - тя беше хубава, с къса кестенява коса и мили очи с цвят на карамел. Беше леко висока за възрастта си, но това си беше част от нея и аз не го приемах за недостатък (За разлика от нея!!). Докато аз бях средна на ръст, с тъмно синя къса коса, която постоянно ми влизаше в очите,които бяха светли. Не, косата ми не беше боядисана, обичах естественото и не се стараех да променя това, което природата ми бе дала.
И докато се бях унесла в мисли погледнах към ръката си и се сепнах… Но сега бях по - спокойна, присъствието на Лили ме беше разсеяло.И така – опитах се да мисля логично – може би тръна не е бил толкова голям,колкото ми се струваше и раната е била съвсем лека… Насилих се да си повярвам. Това беше по-добре, отколкото да си мисля налудничави неща. И тъй като бях организирана, реших да подготвя екипа си за състезанието, за да е готово всичко отрано. Но, да му се не види, kъде бяха маратонките ми?? След двучасово търсене реших, че сигурно съм ги забравила в училище, а щяха да ми трябват. Слязох долу и казах на майка ми какво щях да правя. Отне ми половин час да я убедя,че се връщам бързо и знаех, че сигурно щеше да се обади на Стан да ме посрещне. Е, няма значение.
Запътих се към училище. Когато стигнах, извадих невероятен “късмет” – беше заключено. Е, това нямаше да ме спре. С малко усилие прескочих оградата (все пак бях атлет ) и се запътих към сградата. Промъкнах се вътре и се отправих по празните коридори към физкултурния салон.
И изведнъж – ей така изникна от нищото, прекрасното момче с китарата. Какво правеше тук?! Той стоеше пред мен и пак ме гледаше странно, а калъфа за китара на гърба му изглеждаше необичайно голям… И тогава в ръката му проблесна кинжал и в същото време вече летеше към мен. Това ли щеше да е краят ми?! Защо изобщо непознатият искаше смъртта ми?!?
Затворих очи,чакайки смъртта… И за мое най-голямо учудване не стана нищо!!! Отворих очи и видях втори кинжал, прелитайки край мен, но дори не ме докосна. Явно момчето не целеше да ме нарани... Тогава какво… Обърнах се и видях най-ужасната гледка в живота си – огромно чудовище, с големи уши и зъби като на акула. Но най-страшни бяха очите му – кърваво червени и светещи в мрака.
Стоях ужасена, страх и шок преминаваха през тялото ми, карайки го да трепери. В същия момент усетих как някой ме сграбчи – обърнах се и видях момчето с кинжалите да ме носи бягайки с нечовешка скорост. Влезнахме в кабинета по физика и той ме остави върху една от масите.
-Какво… К-к-какво… - започнах заеквайки аз, все още не възвърнала гласа си.
-Не сме в безопасност – стресна ме той със странния си глас.
-Кой си ти? Какво става?? – истеричната нотка си личеше ясно в гласа ми.
-Казвам се Нейтън, Аби – отвърна той –Да, както виждаш те познавам, но сега няма време за обяснения.
И тогава направи нещо много странно – свали калъфа от гърба си и го отвори. От вътрешността на капака натисна някакъв механизъм и там се показа меч, доста подобен на самурайски, но малко по-къс. Извади го от ножницата му и поряза ръката си. Стисна я, така че кръвта да потече и я насочи към устата ми. Да не би да искаше да я изпия?! Той да не беше луд???? Блъснах ръката му и се затичах към вратата. Но тогава видях чудовището да я троши, заставайки отново пред мен… И изведнъж нечии ръце ме обгърнаха, притискайки ме към земята. Лицето на Нейтън беше на сантиметри от моето и тогава той се наведе към мен, притискайки устните си в моите… Целувката му беше невероятно нежна, но усетих и нещо друго в устата му, стичайки се вече и в моята. Неусетно преглътнах и усетих кръвта в гърлото ми, слизаща все по-надолу. И тогава сякаш загубих съзнание – спомнях си неясни и накъсани образи, но в тях преобладаваше Нейт. Всичко ми беше като в мъгла, не можех да мисля ясно. Усетих как нещо в мен се променяше и не беше само вътрешно… В погледа на Нейт видях отражението на кървавочервените си очи.

Глава 4

Нейтън:


Боже,това Тя ли беше??? Гледах я и не можех да я възприема – толкова крехка и уязвима.Това не бе тя – или поне не тази Абигейл,която познавах.И на всичкото отгоре не си спомняше.Знаех,че е изгубила паметта си,но когато я видях,толкова чуплива и неразбираща,шокът, замръзнал върху красивото й лице… Не можеше да става дума за сравнение, все пак тя беше от благородно потекло.Момичето,стоящо пред мен сега нямаше нищо общо със смелото,упорито и борбено момиче,което помнех и познавах.И тогава разбрах… Кръвта,кръвта щеше да й върне спомените.Това беше ключът към пробуждането й.Само това можеше да върне обратно тази Аби,на която служех. Но дали беше достатъчно? Когато ме изпратиха да я търся, ми казаха, че ще ми е трудно да й възвърна спомение, но все пак реших да опитам.

Бързо свалих калъфа с китарата и извадих меча й.Порязах се и насочих ръката си със стичащата се от нея кръв към устните й.За момент тя ме гледаше изненадано и шокирано,след което бутна ръката ми и побягна към вратата.Въздишка на раздразнение се изтръгна от гърлото ми преди да се усетя – за момент забравих,че тя не си спомняше… Не знаеше колко чувствителен бях станал спрямо нея. След изчезването й, бях разбрал какво означава за мен. Разтърсих глава,за да се освободя от тези мисли. Сега трябваше да измисля план за действие.Целта ми в момента беше тя да се бие, да си върне спомените.Иначе никой от нас нямаше да се измъкне жив. Глупости, не само нямаше да се измъкне жив, но и нямаше да успее да ни предпази от предстоящата катастрофа. Но за такива ситуации бях създаден аз – Нейният Пазител. И като се сетих това ми просветна – ще издам да изпие кръвта по същия начин,по който тя го бе направила с мен,създавайки ме като неин слуга.

Вече виждах чудовището,втренчило се в Аби, на вратата.Разбира се,то усещаше какво е тя, и реакцията му щеше да е само една – унищожение.Бързо отпих от кръвта си,без да я гълтам и отидох до Абигейл,притискайки устните си в нейните…

Кръвта се стече и целта ми беше изпълнена.С усилие се отделих от нея,изправяйки я внимателно на крака.За секунди се бе преобразила от уплашената непозната в смелия боец,който така добре помнех.

-Абигейл,сега трябва да се биеш… - прошепнах любимите й думи.Спомнях си как обичаше да я насърчавам и подкрепям.Но не си позволих да се разсея.Тя се стегна,приготвяйки се за битката с така познатите ми движения.
-Меч! – каза тя.Подадох й меча,подчинявайки се на желанието й.Чудовището също се приготвяше за битка – наведе се напред,оголвайки зъбите си и побягна към мен и главно към Абигейл,с намерението да я убие.Но тя вече го чакаше – напълно готова и уверена,тази Аби,която обичах с цялото си сърце… Тя поряза ръката си на меча и кръвта се за стича за пореден път към улейчетата,направени специално за тази цел.Тогава страшилището и тя се срещнаха,а то сякаш беше минало през нея,оставяйки я цялата изцапана с кръв… Само едно прецизно замахване от нейна страна и чудовището се разби в стената,срязано на две.Но сега това не ме интересуваше,погледнах към Аби,а тя стоеше и ме гледаше с невероятните си червени очи… Но не очаквах това,което последва – тя се хвана за главата,викайки: -НЕЕЕ!!! – Червеното избледня от очите й,връщайки ги както бяха преди това – светли и нормални.И тогава тя изгуби съзнание.Предпазливо я обгърнах,предпазвайки я от удара в земята.И точно тогава,в най-подходящия момент,на вратата цъфна по-големия й брат с фенер в ръка.Като видя,че държа припадналата Аби,си направи прибързани заключения.
-Какво си й сторил,копеле такова? – попита ме той вбесен.На такова жалко подобие на момче нямах никакво намерение да отговарям… В същото време чух хеликоптерите.По дяволите! Определено не трябваше да ни заварят тук.Трябваше ад се досетя,че щом са замесени чудовищата,те щяха да се появят… Нежно облегнах Аби на гърба си и грубо хванах така наречения й брат за раменете.
Успокоих се едва когато вече бяхме на безопасно разстояние на покрива на една сграда.Строполих брат й на земята,май се казваше Стан.Отдалечих се от него и внимателно положих на земята Аби.Погледнах я притеснено,тя все още беше в несвяст,но се успокоявах,че тя ще се оправи.Опитвах се да се убедя,че е добре,но безпокойството вече се бе загнездило в гърдите ми.Сега трябваше да вървя,тя щеше да е добре,а и нали и брат й беше до нея.Хвърлих последен поглед към нея и скочих в нощта.

Докато тичах, се замислих за това, което се бе случило. Великите бяха казали, че са изтрили спомените на Аби, както и, че й бяха внушили, че са й отнели силите. Може би, само може би, след като отключих старото й „аз”, се бе случило нещо като реакция от страх. Абигейл, онази стара Абигейл, беше убедена, че е загубила силите си за винаги, за това се бе стреснала и се бе опитала да се защити по някакъв странен начин. Е, сега не му беше времето да мисля за това, трябваше да намеря начин да върна Аби за винаги. Ако исках да спася Световете, само няколко секунди присъствие на Принцесата нямаше да ми свършат никаква работа.

Глава 5: Време на истини...


Абигейл:


Събудих се в болницата със страшно главоболие.Видях,че на ръката ми е прикрепена игла,с която ми преливаха кръв.
-Как...? – започнах аз,но майка ми ме спря.
-Шшш,спокойно, миличка – личеше си, че е плакала.Стан седеше на съседното легло в неудобна поза, но спеше дълбоко.
-Главата много ме боли – казах аз –Би ли ми дала аналгин?
-Докторът каза,че хапчетата само ще влошат нещата.Ще се наложи да изтърпиш болката,скоро би трябвало да ти мине от само себе си.
Мислено изпсувах.Болкоата беше ужасяваша.Тогава се сетих какво се бе случило.Какво беше станало с мен? И по-важното – къде беше Нейт? Сякаш беше потънал вдън земя.
-Как се озовах тук? Какво стана??
-Стан те донесе,беше в безсъзнание.Опитах се да го накарам да ми обясни какво се е случило,но той отказва.
-Той...как ме е намерил?... – попитах плахо аз,поглеждайки към спящия Стан.Боже,какво ли си е помислил?? И какво е видял? Определено щеше да се наложи да си поговорим насаме,за да разбера какво знае.
-Ами обадих му се да те посрещне.Той каза,че те е намерил в училището и нищо повече.
-Оу – успях само да кажа –Мамо,би ли ми донесла нещо от кафенето? Мисля,че ще ми се отрази добре да хапна нещо.
-Чудесна идея.Искаш ли нещо по-специално? Какво да ти донеса?
-Ам,ти избери.Нищо кой-знае какво.
-Добре скъпа,връщам се след малко – каза тя и излезе.
Обърнах се към мястото,където спеше Стан и с изненада го видях вече да върви към мен.
-Трябва да обсъдим някои неща – каза.
-Знам – отвърнах.
Погледнах към сериозното му лице.
-Как ме намери? Какво стана?? – зададох въпросите,въртящи се в главата ми. Толкова много исках да знам отговорите.
-Ще ти разкажа,но само ако след това ми кажеш истината.Трябва да ми обясниш за какво лъжа мама.
-Добре.Започни ти. – въздъхнах аз.
-Ами влизам в училището да те търся и чувам ужасни крясъци и шум от кабинета по физика.Запътих се натам и те заварих в несвяст в ръцете на някакъв непознат.Какво, по дяволите, стана там??
-Еми...Както знаеш отидох да си търся маратонките и пред училището срещнах Нейт.Така се казва момчето,с което си ме видял.Чухме щум и усетихме,че в училището има още някой и видяхме строшената врата и другите щети.Така и не намерихме никого.И тогава в кабинета по физика ми прилоша и сигурно съм припаднала.Сега покрай тренировките доста се претоварих.
-А тогава къде е така нареченият Нейт? – попита раздразнено Стан.Личеше си,че не го харесваше. –Когато ви заварих,той те държеше и ти беше вече в несвяст.Попитах го какво ти е сторил,тъй като реших,че ти е направил нещо,но той така и не обели и дума.Преметна те на гърба си,а мен хвана през раменете и оттам не си спомням.Събудих се на покрива на някаква сграда и го видях надвесен над теб.Изтичах при теб да се уверя,че си добре и, когато се обърнах да го питам какво ти има, той вече беше изчезнал яко дим.
-Е,видял е,че съм в безопастност и ти си при мен и си е тръгнал.Не е длъжен да се грижи за мен, все пак – казах,като прикривах разочарованието в гласа си.Значи си е тръгнал...Отърсих се от тези мисли и продължих:
-Сигурно е имал друга работа,всеки има право на личен живот – продължих да го защитавам в този дух,въпреки че и аз се питах къде бе отишъл...Само той можеше да ми даде някакви отговори за станалото в училище.Дали някога щях да разбера?
-Добре,изяснихме се,сега си почивай.И спокойно,докато зависи от мен,мама няма да научи нищо.
-Благодаря.И не се притеснявай,ще се оправя,а и ми предстои състезание – усмихнах се
-Оу...Аби,ти беше в безсъзнание почти два дни.Състезанието беше вчера...
-Ооо... – отрони се от устните ми преди да съм усетила.Спрях вика си от разочарование и подтиснах обзелата ме тъга. –Е,нищо не може да се направи вече.
-Да,а и ще има и други състезания,които съм убеден,че ще спечелиш – каза насърчително той.
-Благодаря – отвърнах само аз.
-Е,ще те оставя да се възстановяваш,трябва да се прибера да успокоя Кай,че си добре,той е страшно разтревожен за теб – обясни Стан.
-Да,и му предай поздрави от мен – смигнах му.
Той се засмя и излезе.Постоях в стаята,почивайки си.Накрая реших,че ще е добре да се облека.Смених болничната нощница с по-удобните ми дрехи и се оглеждах в огледалото.И изведнъж се появи тя – изглеждаше точно като мен,но разликата беше огромна.Очите й бяха зловещо червени,лицето сериозно и страшно.Не можех да повярвам – това АЗ ли бях?!? Сведох поглед,не понасяйки да я гледам повече и тогава видях ръцете си,оцапани с кръв.Примигах шокирано и кръвта я нямаше – бях си просто аз,и непознатата беше изчезнала.Избягах от стаята,не проумявайки какво става.Потърсих майка ми в кафенето.Взезнах вътре и я видях да говори тихо с непознат мъж на една от масите.Познах мъжа – бях го виждала доста пъти в къщи,идваше при майак ми.Много пъти я бях питала кой е мистериозния мъж и тя винаги казваше: -О,просто стар познат,не го познаваш.
И сега пак.Знаех,че нямаше смисъл да любопитствам,мама нямаше да ми каже нищо,а и уважавах правото й на личен живот.Побягнах отново и се запътих към изхода.Навън се спрях,колебаейки се накъде да поема.Запътих се към парка – една ободряваща разходка щеше да ми се отрази добре и да проясни мислите ми.Цял ден обикалях из парка,обмисляйки събитията.Не разбирах какво се бе случило с мен,ужасните събития в училището ми бяха доста размазани и смътни.Какво ставаше с мен?? Седях сама на далечна пейка в парка,а наоколо нямаше жива душа. Наслаждавах се на тишината и спокойствието,размишлявайки над въпросите в главата ми.Изведнъж зад мен прозвуча приятна мелодия от китара.Обърнах се и го видях – седнал на земята в цялото си великолепие и свиреше за мен... Отърсих се от всякакви мисли и скочих от пейката.
-Ти!!! – казах аз,гласът ми изпълнен с изненада и гняв. –Как ме намери? И какво знаеш за мен?!- Толкова много неща исках да разбера.
-Ще ти кажа – каза той успокояващо,гласът му изпълнен с мъка.Гневът ми се изпари и се замени със съчувствие.Трябваше да съм търпелива,за да разбера най-накрая какво знаеше.Недомлъвките ми бяха омръзнали – исках да говорим направо,без заобикалки.
-Слушам те – казах подканващо,а мелодията му замря.
-Както ти казах,познавам те отлично.Но това не е нещо,което ще ти се изясни сега.Все още не си готова да разбереш с какво и как сме свързани.Знам,че искаш да узнаеш,но сега не му е времето да се връщаме към миналото. –Леле,той пак отказваше да ми каже! Държеше се така,все едно съм малко дете,което няма да разбере истината и не би я понесло.Гневът ми се наддигна отново.Внимателно подбрах думите си и овладях емоциите си,преди да заговоря.
-Обясни ми какво се случи в училището онази вечер.И не приемам отказ този път. – видях как се стегна.Тогава въздъхна и каза:
-Не знаеш доста неща,а сега стана късно.Майка ти вече те търси.Довечера ще дойда в стаята ти,и там ще разбереш истината,защото това е,което искаш... - В този момент се чу звука от счупване на клон.Обърнах се и видях едно куче да стои недалеч от мен.Погледнах пак към Нейт,но него го нямаше!! Как беше изчезнал толкова бързо? Може би трябваше да свиквам вече с мистериозните му начини на появяване и изчезване,но този път знаех кога и къде ще го видя... И поех радостно към къщи,очаквайки срещата ни с нетърпение.

Глава 6: Срещата...


Лежах в леглото си, чакайки Нейт да се появи. О, тази вечер щеше да ми обясни всичко! На всяка цена. Кой, по дяволите беше той?! Мислите ми се бутаха нахално една след друга в главата ми, докато аз не успявах да ги подредя. Насред целия този хаос, успявах да различа някакви бледи спомени, които още преди да успея да видя, се скриваха в най-дълбоките бездни на съзнанието ми.

-Аби.-Чух познатия му глас до себе си. Сърцето ми подскочи, а тялото ми се сви инстинктивно.

-О, Господи, изплаши ме, по дяволите. Всъщност...как влезе?! Не чух вратата.-Погледнах към вратата, но тя бе затворена, а ключа й все още висеше в ключалката, полюшвайки се. Нейт се усмихна тъжно и посочи прозореца с поглед. Извърнах глава и видях как завесите на отворения ми прозорец се вееха леко.

-Аби, знам,че не си спомняш, но направи усилие, моля те.-Гласът му заглъхна неуверено, а след това той отвори уста, за да каже нещо, но, воден от нещо, я затвори. Седнах на леглото и се вгледах в него.Той беше невероятен с черните си очи и коса. Кожата му бе леко бледа, но изглеждаше страхотно в комбинация с очите и косата му. Инсктинктивно се протегнах и докоснах с върховете на пръстите си кожата на бузата му. Беша гладка и топла. Нейт простена тихо и затвори очи. Повдигна ръката си и притисна дланта ми в кожата на бузата му. Харесваше му.

-Кой си ти? Защо не ми разкажеш всичко? И от къде ме познаваш?-Несъзнателно гласът ми бе спаднал до шепот. Нещо ме караше да се държа мило с него. Нещо караше сърцето ми да замира, щом го видех. Но, тези чувства изобщо не ми бяха непознати, сякаш ги бях чувствала и преди. Нейт се поколеба за момент, но след това отдръпна ръката ми от бузата си и отвори очи.

Толкова много болка и тъга се таеше в черните му очи. Той се доближи до мен и ме прегърна леко. Не си и помислих да се отдръпна. Не знам защо, но ми харесваше.

-Аби, иска ми се да мога да ти отговоря. Но....просто не мога. Само ще ти кажа, че вечно ще ти служа.-Той ме пусна и се върна в старата си позиция. Тази дистанция помежду ни не ми харесваше.

-Нека видим дали съм разбрала, Нейт....Познаваш ме, при това доста добре. В миналото сме били приятели, но поради някакви обстоятелоства, съм загубила паметта си и сега не помня нищо. Което е странно, понеже имам спомени още от третия си рожден ден. О, не, не съм свършила още. По някакъв странен начин, ти винаги успяваш да се появиш и да изчезнеш от нищото.-Обобщих аз. Беше наистина странно и звучеше някакси налудничево. Нейт се усмихна леко и мрачно.

-Да. Точно така.-Той се замили за момент, а след това кимна на някаква своя мисъл. Ох, това беше наистина изнервящо.

-А поне мога ли да знам защо съм изгубила спомените си?-Попитах с надежда, макар и да подозирах, че отговора му няма да е директен. Нейт се замисли отново, а след това проговори тихо и несигурно.

-Не са ми забранявали да ти кажа поне част от това....-Той направи пауза, а след това продължи с още по-колебив глас от преди.-Просто избра правилния път.

Зяпнах го неразбиращо. Как така бях избрала правилния път, а бях загубила спомените си за Нейт? Или може би той си правеше някаква странна шега с мен? Не. По някакъв странен начин знаех, че всичко не е просто малоумна детинска шега. Знаех, че се намираме в някакво наистина сериозно положение.

-А...какво, ако бях избрала друг път?-Нейт се напрегна и очите му се напълниха с още повече тъга, ако това изобщо бе възможно.

-Щеше да умреш.-Думите му звучаха неестествено спокойни. Не можех дори да си представя какво усилие му струва, за да не изпусне емоциите си.

Така....да обобщим отново. Имала съм два избора-смърт и загуба на спомените. Но съм избрала втория. Но какво бе довело до това?

Сякаш прочел мислите ми, Нейт се усмихна още веднъж мрачно и прошепна колебливо.

-Ти избра правилния начин, просто не успя да запазиш това, което имаш.-Още думи, чиито смисъл не разбирах! –Не се безпокой, ще си върнеш спомените. Надявам се да си ги върнеш, иначе не знам как ще преминем през всичко.

Последните му думи бяха тихи като шепота на листата.


-Трябва да тръгвам, Аби. Съжалявам, че не успях да направя кой знае колко за теб.-Той се изправи и се запъти към прозореца ми.

-Чакай.-Измърморих аз и бързо застанах до него. Нейт ме погледна учудено.-Искам да пробвам нещо.

Нейт трепна, когато го прегърнах, но след това ме притисна към себе си. Нещо дълбоко в мен се събуди, но не се престраши да се покаже на повърхността.

-До скоро, Абигейл.-Чух гласът му, който сякаш идваше от далеч. И изведнъж той изчезна от ръцете ми. Как го беше направил?

Глава 7: Новите ученици


Стоях закована по средата на стаята и не спирах да мисля за срещата ни с Нейт.Исках да ми обясни объркващите случки,които го бяха намесили в живота ми,да разбера истината и да узная какво се случваше с мен,а вместо да ми обясни,думите на Нейт породиха още повече въпроси в главата ми.Бях толкова объркана,мислите ми неразбираеми дори за самата мен.Усетих,че стана късно и си легнах все още с милионите въпроси,въртящи се в главата ми.Не усетих как,лежейки,съм заспала.На следващия ден Кай ме събуди по обичайния начин,нахлувайки в стаята ми.Сутринта протече нормално,без да подозирам за събитията,които щяха да последват.Срещайки Лили в училище,тя веднага започна оживено да ми разказва за новите ученици и как най-сладкия от тях бил в нашия клас...Личеше си,че е супер обсебена от новаците и говореше само за това.Влезнах в стаята за часовете,които имах преди тренировките ми.А когато видях гледката в стаята,кръвта ми се смрази... На един от чиновете стоеше Нейт,заобиколен от момичета,докато момчетата го гледаха завистливо.Е,имаше за какво да завиждат...Прогоних тези мисли и се втрнчих в Нейт невярващо...Той се обърна към мен,сякаш чул влизането ми,въпреки че наобиколилите го момичета му говоре ентусиазирано и се надпреварваха коя да седне до него и да привлече вниманието му...Той сякаш изобщо не ги виждаше,а гледаше към мен.Усетих как се изчервявам...До мен Лили също беше забелязала вниманието на Нейтън към мен и стоеше абсолютно закована от изненада...
-Леле,Аби,ТОЙ към Теб ли гледа?! – тя едвам промълви думите невярващо
-Ами...Така изглежда – промълвих колебливо аз.
В същия момент Нейт бързо прекоси стаята и застана до мен,гледайки ме...
-Здравей,Аби... – промълви той,а копнежа се четеше в гласа му.Копнеж?! Май полудявах...
-Здрасти,Нейт.. – гласът ми се пречупи,щом назовах името му.Какво ми ставаше?? Сякаш той вече имаше някаква власт над мен...Не можех да си обясня обърканите чувства,борещи се да излязат на повърхността.
-Чакай...Ама вие познавате ли се?!?! – Лили беше просто смаяна.Аз стоях и не знаех какво да кажа.Погледнах към Нейт умолително
-Ами,да.Вчера случайно се сблъскахме на улицата и аз съборих нещата й...За да се реванширам,я поканих да изпием по кафе и тя се съгласи.Оттам и се знаем.Радвам се,че виждам познато лице.А ти трябва да си Лили,или греша?... – разказваше той с глас като кадифе.Лъжата му изобщо не пролича,изглежда беше свикнал с това да крие истината,дори от мен...
-Не грешиш.Приятно ми е,Лили – каза тя с протегната ръка,леко изчервена
И на мен ми е приятно,Лили.Казвам се Нейтън,но ти ми казвай Нейт – говореше й приятелски той.Непознато чувство ме завладя,надделявайки над другите... Нейт продължи:
-Е,Лили,имаш ли нещо против Аби да седне с мен този час?
-Ами,всъщност... – започнах аз,но Лили ме прекъсна
-Разбира се!!! Не е никакъв проблем.Е,аз отивам да си намеря място... – каза тя,намигвайки ми и отпраши.Виждах как всички са ни зяпнали,а Нейт сякаш изобщо не се стесняваше...
-Е,ще сядаме ли? – попита той
-Можеше първо да ме попиташ – озъбих се аз,спомняйки си краткия му разговор с Лили
-Извинявай – промърмори той,но нямаше съжаление в гласа му.
Седнах на чина,тъкмо когато учителят взлезе.Той накара Нейт да се представи,при което всички момичета захихикаха.Изведнъж почувствах задоволство,че именно аз стоях до него...
Днес денят беше доста дълъг.Нейт стоеше до мен всеки час,в който имахме заедно...Лили толкова го превазнасяше,че накрая съвсем спрях да я слушам.Исках да поговорим на саме с Нейт,и след часовете го намерих,пропускайки тренировки за първи път...Дано повече не ми се налага.Хванах го за ръка и се отправих с него към тоалетните.Щом влезнахме в празната тоалетна,започнах с въпросите,на които се съмнявах,че ще получа отговор...
-Какво става,Нейт?? Какво правиш тук?! – гласът ми изпълнен с нетърпение и шок – Защо дойде?
-Виж,Аби,правя го заради теб – думите му ме изненадаха и аз стоях,втренчила се в него – Нямаме време,а ако ти се случи нещо,това означава край на всичко...Опасността е по-голяма,от колкото си мислиш.Случката в училището онази вечер нищо ли не ти говори?? Не си мисли,че това се случи на ТЕБ само по случайност... – накрая гласът му заглъхна,а той изглежда вече съжаляваше за казаното.Изглежда не искаше да знам наистина,но незнайно как се бе изпуснал и не можеше да се спре
-Абигейл,виж се в огледалото.Погледни добре,не гледай на повърхността...Зависи от теб нещата да ти се изяснят и да си спомниш...
И тъкмо когато ме бе обърнал към огледалото,в тоалетните влезе някакво момиче,прекъсвайки ни.Обърнах се,за да излезна и се сбъсках с него.Той ме хвана за китките,обхващайки ме в здрава хватка,сякаш за да ме защити.После ме пусна и се обърна към момичето,което странно как никога не бях виждала до сега в училище.Изведнъж Нейт проговори,а гласът му яростен и непреклонен:
-Ти!? Какво правиш тук?? И внимавай какво вършиш,само още крачка и ще те убия!!!
Но какво се случваше?? И защо Нейтън бе толкова рязък и груб към момичето??? Нима я познаваше?! И коя бе тя????

Глава 8: Неочакван обрат...


Не знаех какво да мисля...Все още стоях с Нейт пред себе си и непознатата на вратата,когато тя проговори с нежен,но и зловещ глас
-Спокойно,Нейти.Знаеш добре,че не бих те наранила,дори и за да убия нея – посочи ме тя с явно отвращение
-Моля...?! – не разбрах аз.Думите й ме объркаха още повече (ако това изобщо беше възможно) От къде тя познаваше Нейт?!? Явно доста добре се знаеха...
-Мери’ си призказките – сряза я Нейтън.
-Момент – намесих се аз – Коя е ТЯ,Нейтън?? – наблегнах на местоимението и го гледах раздразнено.Той се обърна бавно и ме погледна очудено-объркано.След това отговори бавно с овладян и безизразен глас
-Просто стара позната,с която нямам особено приятни спомени – обясни той
-Ооо,я стига,Нейт! – намеси се и тя –Защо не й разкажеш нашата история? Знам,че не помни нищо,а и двамата прекрасно знаем Кой причини загубата на паметта й...
-Млъквай!! – ядоса се Нейт.Тя се изсмя злорадо и зловещо.
-Еее,недей така,скъпи.Нека разкажа на Аби частичка от миналото.Време е да научи някои неща... – тя прекъсна мисълта си,оставяйки изречението да виси.Гледах невярващо към Нейт,който мълчеше.Изглежда нямаше намерение да спре непознатата да каже каквото иска.
-Не се учудвай,че те познавам,принцесо – каза тя с явна омраза в гласа,тонът й сменен отново.Ама как ме нарече тя?!?!?!
-Знам коя си,Абигейл,а преди и ти ме познаваше доста добре.Нямах нищо против теб тогава – не ми бе сторила нищо лошо.Докато... – прекъсна тя,гласът й рязък и яростен – Нямаше как да предвидя,че ще отнемеш най-свидното ми. – посочи тя към Нейтън.
-А-аз... Я пак!? – недоумявах аз.
-Ооо,знам,че не помниш – продължи тя – Но фактите си остават.Не ти бях сторила нищо,НИЩИЧКО,а ти отне от мен Любовта на живота ми!!! – вече крещеше,изцяло обърната към мен.
-Ама за Какво говориш????? – не разбирах какво имаше предвид тя и защо ме мразеше толкова.
Тя се изсмя,преди да продължи със спокоен и овладян глас.
-Ти си виновна! Когато срещна Нейт за първи път,не осъзнавах,че си се влюбила в него...И така ми го отмъкна,карайки го да те обича...
-МОЛЯ?!?!?! – този път аз виках
-Вярваш или не,истината си остава,предателството е факт.Все още се чудя как го заблуди да те заобича... Всеки знае,че няма магия за Любов...Чувствата не са подвластни на това,и все пак,как го направи?!?
Отворих уста,за да изразя възмущението си,и да отрека думите й,но преди да съм издала и звук,Нейт неочаквано каза:
-Тя не е направила нищо,Кира...Просто така се случи.Не си права да обвиняваш Аби,ако ще виниш някого,нека да съм аз.Аби няма нищо общо с действията и предателството,които й приписваш. – Това пък от къде дойде? Стоях,вес още чудейки се над думите на Нейт,когато бегло видях момичето да скача към мен с невиждана скорост.Тогава Нейтън се хвърли към нея,приковавайки я до стената.Беше я хванал здраво,тя не можеше да помръдне,а той прошепна на сантиметри от лицето й,като всяка негова дума се чуваше откъслечно,а гласът му трепереше от яд:
-Само...посмей...да...я...докоснеш!!! – едвам се сдържаше той,а после с невиждани усилия се овладя и продължи: -Това ти е за втори път,но третия няма да ти се размине...
Тогава я удари и тя се свлече в безсъзнание на земята.Той дойде до мен и с коренно различен глас каза:
-Аби,трябва да тръгваме,стана късно а и нямаме повече работа тук – той ме погледна и направи нещо,което никак не очаквах.
Нежно ме вдигна от земята,притискайки тялото ми към неговото.Насочи се към прозорцитеи след миг вече летяхме в нощта.Да,докато течеше „разговора” в тоалетните,деня беше свършил и вече беше тъмно.И докато стоях сгушена в прегръдките на Нейт,обмисляйки последните събития,странно чувство се наддигна в мен,завладявайки ме цялата.Но какво беше това? Забравих размислите си над нещата,случили ми се в последно време,и започнах да размишлявам и анализирам странното чувство.И защо ли винаги се появяваше само в присъствието на Нейтън?? Май той имаше нещо общо с това... И в мига,в който мислите ми поеха в тази посока,ми просветна.Как не се бях усетила??? И кога изобщо се бе случило???? Бях влюбена... Влюбена!!! И то не в кой да е,ами в Нейт! Ами сега? Той дали изобщо изпитваше нещо към мен...? И ако ли не,какво щях да ги правя тези чувства?! Погледнах леко към него.Лицето му така перфектно,чертите му толкова прекрасни...
Не бях усетила как се бях втренчила в него,когато той ме погледна и в очите му проблесна очудване. Отместих погледа си,изчервявайки се.Тогава усетих (и аз нз как) как той се усмихна.Протегна ръка и докосна поруменялата ми страна... Боже,беше толкова хубаво,а желанието ми да го целунанарастваше неимоверно...
Докато се осъзная вече бяхме в стаята ми.Той беше влязъл през прозореца,както винаги.Пусна ме на земята,а аз продължавах да го зяпам,сякаш в някакъв транс.Не усетих колко време премина в мълчание,а аз продължавах да се взирам в него.Тогава той не издържа и промълви разтревожено.
-Аби,какво има,да не би нещо да не е наред? – той ме гледаше недоумяващо,а притеснението личеше ясно в гласа му.
Не успях да кажа нищо,гласът ми сякаш изгубен.Погледите му се срещнаха,и тогава видях как му просветна,а разбирането се изписа по лицето му.О,не...Точно от това се страхувах,не исках той да разбере за любовта ми и да ме отблъсне.Но неочаквано усмивка разкраси лицето му.А си мислех,че преди беше хубав...Дъхът ми секна,като той не спираше да се взира в мен усмихнат.
И тогава,както стояхме един с/у друг,той се наведе към мен,лицето му на сантиметри от моето...Внезапно,точно когато устните ни щяха да се срещнат,сякаш водена и аз нз от какво,се отдръпнах от него,прилепвайки се за стената.Неволно срещнах погледа му,и в очите му прочетох болка,която той упорито се опитваше да скрие.И тогава,сякаш усещайки смущението ми,той се обърна,насочвайки се към прозореца.
-Разбирам...дано не съм те наранил... – прошепна и изчезна в нощта.За първи път го чувах да говори несвързано...Не знаех какво да мисля,как така Той мислеше,че е наранил Мен?! Не трябваше ли да е обратното?!!?... Бях толкова объркана... Но болката в очите му ми показа,че може би и той не е безразличен... Това ме изпълни с надежда,като се ядосвах на себе си,че се отдръпнах.Та аз Исках той да ме целуне...Какво ми ставаше?!?!?! Бях такава глупачка...Но изведнъж решителността ме завладя.Знаех,че утре ще го видя в училище,и планът сам се заформи и подреди в главата ми...

Ето я и една от любимите ми глави... ^^


Глава 9

Планът вече беше готов в главата ми. Сега само оставаше да го приложа в действителност. Съжалявах, че бях наранила Нейт. Не го исках, направих го несъзнателно, но все пак съжалявах. Не, съжалявах беше меко казано. Вината направо ме изгаряше отвътре. Всеки път, когато си спомнех за болката в очите му, направо се свивах. Не знаех защо, но не исках Нейт да е тъжен или да страда....

Когато пристигнах в училище, повечето ученици вече бяха там, но от Нейт нямаше и следа. Къде ли беше мистериозният ми приятел? Докато часът започне, постоянно се оглеждах наоколо, шарейки с поглед между всички деца, но Нейт го нямаше. Звънецът би, всички заеха неохотно местата си, но момчето, което така копнеех да видя, го нямаше.


Госпожата започна със скучния си урок, но познайте колко я слушах. Точно така-дори не й обръщах внимание. Погледът ми беше прикован в празния стол до мен. И тогава вратата се отвори, като на прага беше Нейт. Усетих как сърцето ми затупа бързо от радост и облегчение.

-Извинете ме за закъснението. Може ли да вляза в час?- Гласът му звучеше някак различно- сякаш нещо го болеше, а той отчаяно се опитваше да го скрие. Е, трябваше да му кажа, че не го бива особено в това.

-Седнете, Нейтън.-Нейт се запъти бавно към мястото си до мен, а когато седна на стола си, го издърпа възможно най-далеч от моя. Загледах се в него с изненада. Защо се държеше така? Нима го бях наранила толкова много снощи? Сърцето ми се сви при тази мисъл, а очите ми се насълзиха. Нейт се обърна към мен, но аз извърнах глава, надявайки се да не е забелязал сълзите ми.

Денят се влачеше изключително бавно. Приятелите ми говореха за нещо, но аз дори не ги слушах. Бях твърде заета да наблюдавам Нейт. Днес той изглеждаше толкова различен от обикновено. Игривата му усмивка бе заменена със сериозно изражение. Очите му, вместо да блестят весело, сега бяха непроницаеми. Движенията му, които преди изглеждаха безгрижни и небрежни, сега издаваха някакво върешно мрачно чувство.


И ето, че последният звнец би. Всички се запътиха към изхода на учлището. Извиних се на приятелите си и побързах да намеря Нейтън. Засякох го на вратата.

-Нейт. Може ли да поговорим за малко, ако обичаш-Той ме погледна с празен поглед и се поколеба.-Моля те.-Повторих аз, а Нейт кимна нерешително.

-Слушам те.-Гласът му беше равен и безинтонационен.

-Някъде насаме?-Нейт отново се поколеба, но след това кимна и двамата тръгнахме към задния двор, където по това време нямаше никой.

-Какво има, Абигейл?-Думите му бяха толкова ясно изречени, а от гласът му лъхаше студ. Защо ми говореше така? Усетих как сърцето ми се сви отново, но този път и стомахът ми се присъедини.

-Нейт, съжалявам за снощи. Аз...не знам какво ми стана. Извинявай, ако съм те наранила.-Погледнах към него. Беше се облегнал на едно дърво и гледаше към небето. Дали изобщо ме бе чул?

-Това ли беше?-Попита със същия леден глас. Усетих как несъзнателно очите ми се пълнят отново със сълзи. Защо трябваше Нейт да ми въздейства така? Не усетих как, но сълзите се бяха заспускали по бузите ми. Нейтън се обърна и ме погледна, като в очите му проблясна съжаление.

-Защо плачеш?-Вече нямаше и следа от онзи студен и груб Нейт, който вече бях намразила. Без изобщо да се замисля, доближих се до него и го прегърнах, заравяйки глава в извивката на шията му. Усетих как ръцете на Нейт се обвиха около мен и започнаха да галят успокоително гърба ми.

-Извинявай, че се държах така.-Прошепна той и погали косата ми. Въпреки, че го познавах от толкова малко време, го чувствах странно близък. Можех да го прегръщам без притеснение, сякаш бе нещо нормално между нас двамата.

Когато обуздах сълзите си, повдигнах главата си и го погледнах в очите.

-Е, искаш ли да опиташ пак?-Изражението му придоби неразбиращ вид. Усмихнах се леко и доближих устни до неговите.

-Какво да опитам отново?-Нейт все още не разбираше. Доближих се още малко до него.

-Познай....-Той се замисли за момент, а след това се ухили глуповато и се наведе към мен, докосвайки устни до моите. Тази целувка беше най-нежната и най-прекрасната, която бях получавала някога! Усещах как всичко в мен се преобръща наопаки, жадувайки за още и още от Нейт.

-Толкова много искам да си спомниш, Аби. Нямаш си и наидея.-Прошепна той, опирайки челото си до моето. Очите ми се затвориха, докато се опитвах да успокоя дишането си.

-Тогава защо просто не ми припомниш какво се е случило, Нейт? Защо? Усещам, че е имало нещо между нас, но нищо повече. Не си спомням нищо нередно от живота си. Само времето, прекарано със семейството ми. Какво става, Нейт.-Той се усмихна леко и ме целуна за кратко.

-Искам, мила, искам! Но не мога! Забраниха ми да ти казвам каквото и да е. Сама трябва да си спомниш, Аби.....Моля те, побързай. Не ни остана много време. Нуждаем се от теб. Всички.-Нейт ме целуна отново набързо, а след това ме обгърна вятър. Когато вятърът утихна, бях отново сама. Нейт си бе отишъл.

-Моля те, Аби...Опитай.-Чух като шепот аз в ухото си. Как ли го правеше това?

И така,ето следващата глава,ако някой чете изобщо... =))


Глава 10

Беше изминала цяла седмица... Как летеше времето.Беше минало и странното заглеждане на всички в мен и Нейт,когато се държахме за ръка...Сега вървях по коридора с Нейтън от едната ми страна и Лили от другата и си спомнях за миналите дни,как всичко се беше случило толкова бързо,че нямах време да го осъзная... С помощта на Нейт вече си спомнях малко от миналото си,най-вече една много тъмна и черна фигура на човек с самодоволна усмивка,радостен докато аз страдам...Най-ужасното беше,когато дойде споменът за чувството,болката,че губя всичко и всички,които обичам и ме обичат...Но сега не му е времето за това,тези моменти бяха само когато бях с Нейт,само на някое самотно място,докато се опитвах да се сетя каква беше тази мистериозна история с миналото ми,включваща и Кира... Само като се сетих за нея и устните ми се свиха,като заскърцах със зъби.Тя преследваше Нейт навсякъде,като се опитваше да го убеди да е с нея и да ме остави...Мн се изъчвах от това,но Нейт я отблъскваше толкова ревностно,че започнах да му имам доверие...И така се нижеха дните,а аз дори не усещах как минават... А освен Нейтън и Кира,третият от новите,за които Лили говореше,беше много странен...За него знаех само,че се казва Кайл.И така,влезнахме в час,като се разделих с Нейтън,който имаше в друг кабинет с Лили.Това беше единствения час,в който бях сама,a Той беше сам с Кира… Събрах цялото доверие,което имах към него,и се насилих да не мисля за това сега...
И тогава влезе Кайл...Той започваше училище по-късно от Нейт и Кира,не знаех защо,но днес му беше първият ден.И когато влезе,всички момичета го зяпаха изумено,и дори някои от момчетата го гледаха втренчено.Аз,потънала в мисли,се бях загледала през прозореца,когато усетих стола до мен да се мести.
-Може ли? – попита непознат глас.Вдигнах глава очудено и видях въпросния Кайл да ме гледа въпросително...
-Ам...предполагам – отвърнах предпазливо,не знаех какво да мисля
-Благодаря.Казвам се Кайл,приятно ми е – промълви той,но не ми казваше нищо ново – знаех името му.
-Аз съм Абигейл,и на мен ми е приятно – отвърнах
-Е,какво е училището? Както сигурно знаеш съм нов и с удоволствие бих научил повече за мястотo,където уча.
-Ами...Аз предпочитам да разказвам,докато показвам кабинетите,но точно сега не мога...
-Супер,ще се радвам да ме разведеш наоколо – прекъсна ме той с ентусиазъм.
-Ами...аз всъщност няма да успея да ти покажа сградата,имам една работа и няма да имам време...
-Ооо,не...Моля те? – каза той,като ме погледна умолително.Гледах съвършеното му лице,със сини очи и руса коса,той изглеждаше сякаш излязъл от корицата на някое списание .В нормална ситуация сигурно бих се изчервила,но той не беше Нейт...
-Ами...не съм сигурна... – колебаех се аз
-Моля те? Мн те моля... – той вече се усмихваше насреща ми,лицето му пълно с надежда.
-Оу,ами добре.Но няма да сме сами,приятелите ми сигурно ще са с мен.
-Значи уредено.След часовете? – предложи той.Ах,Не! Тогава беше времето ми на саме с Нейт...Въздъхнах раздразнено,изглежда днес нямаше да сме само двамата...
-Става.Да се чакаме пред входа,за да започна от начало?? – предложих аз
-Супер,значи уредено – той вече се усмихваше широко,видимо доволен.И така през целия час.Не чух почти нищо от това,което учителя казваше,защото Кайл ме разсейваше постоянно с неспирните си приказки.Личеше си,че е въодушевен...
Излезнах от час,казвайки най-сетне „Чао” на Кайл,а той ми махна,напомняйки ми за пореден път да не забравям да го чакам на входа.Отдалечих се от него и се срещнах с Лили и Нейт,като го целунах,а той отвърна с желание... Тогава Лили започна да разказва
-Леле,Аби,Нейт се падна с Кира на един чин...
Едва проговорила,тя се спря,но беше казала достатъчно.Погледнах ядосано Нейт,като очевидно въпросите ми се четяха в очите ми,когато Нейт каза
-Обуздай любопитството си,няма нужда да ме питаш всичко,което си мислиш в момента.Не е нищо особено,тя пак ми плямпаше на главата,но я игнорирах напълно.И все пак се радвам,че часа свърши и вече съм с теб... – каза той,целувайки ме.
През целия ден Нейтън и Лили ме разсейваха от това,че Нейт е бил заедно с Кира и не можах да разкажа на Нейт за Кайл,а когато би звънеца,докато вървяхме по коридора към изхода,успях да промълвя
-Нейт,познаваш ли новият ученик,Кайл? – погледнах го и видях най-странната реакция,която съм виждала до сега.Лицето на Нейт се беше стегнало,очите му ядосани и пълни с гневен блясък,а устните му стиснати,мъчейки се да запази чертите си безразлични.
-Не – каза само – Защо?
-Ами... – понечих да му разкажа за запознанството ми с него в часа,когато бях сама,но не прецених времето добре и вече бяхме на входа,а оттам веднага изскочи Кайл,махайки ми ентусиазирано
-Е,Аби,ще тръгваме ли?? – попита той,усмихвайки ми се
-Ами... – и още преди да довърша,се случи нещо мн неочаквано...
Нейт светкавично беше скочил защитнически пред мен,озъбвайки се на Кайл и гледайки го с неописуема ярост
-Само смей да я доближиш... – Никога не бях чувала Нейт да говори с такъв глас,дори когато ме предпазваше от Кира
-Какво става,Нейтън?? – попитах възмутено,наблягайки на цялото му име.Той ме погледна извинително,а лицето му ме гледаше жално.
-Оу,здрасти,Нейт... – каза внезапно Кайл,при това съвсем спокойно. Момент! Ама те познаваха ли се?! И нали Нейт ми беше казал,че не се познават...Беше ли ме излъгал??
-Кайл... – прошепна Нейтън съвсем тихо,наблюдавайки ме предпазливо. Бях шокирана
-КАКВО?! Нима си ме излъгал???? Изглежда се знаете доста добре,а ти се направи,че не го познаваш.Нима си ме излъгал,Нейт... – гласът ми се пречупи,а очите ми наляти със сълзи. – Не мога да повярвам...Как можа?!?
-Моля те,Аби...Прости ми,налагаше се.Забраниха ми да ти казвам каквото и да било,свързано с... – Посочи той Кайл
-Оу,така ли? Но Кайл ми е приятел,а днес му обещах да го разведа из училището,за да опознае средата по-добре – обобщих набързо,като се запътих към Кайл,но Нейт ме спря
-Не,Аби...Той е опасен,не го познаваш... – той дори не довърши,защото го прекъснах:
-Поне Той не ме ЛЪЖЕ!! – троснах се аз. –Ние имаме уговорка,независимо дали ти харесва или не.Можеш да дойдеш или да ни оставиш,изборът е твой...
-Идвам,разбира се – изстреля веднага Нейт
-Тогава ще ми обясниш ли от къде се познавате?? – попитах аз неочаквано,а Нейт се двоумеше,изненадан от въпроса ми.
-Охоо – обади се неочаквано Кайл – Значи,Нейт,не си й разказал колко близки бяхме двамата,когато беше със сестра ми.А след това АЗ трябваше да утешавам Кира,че сте скъсали...
Каквото и да очаквах,то не беше това.Гледах изумено ту към Кайл,ту към Нейт,а двамата стояха,взирайки се един в друг.
-Ах,ти... – изсъска Нейт,но дори не довърши,защото Кайл внезапно се беше хвърлил към Нейт,и двамата се забиха в стената,като видях как тя се срути,а аз не виждах никъде какво беше станало с Нейтън и дали изобщо беше добре.Ледени тръпки преминаваха през цялото ми тяло,а страхът и ужасът за любимия ми бяха взели връх и крещях,излязла извън контрол от шок и мъка
-НЕЕЕЕ,НЕЙТ!!!!!!!

Глава 11


Лутах се сред пушека,неспирно търсейки Нейт...Бях отчаяна,но не се отказвах.Знаех,че ако дори и за минута спра да вярвам,че той е добре,болката ще е непоносима.Това щеше да бъде краят ми.
-Нейт!!! – не преставах да викам,докато не чух глас зад себе си.
-Хей,Аби... – обърнах се,по-щастлива от всякога и крайно облегчена,че Нейтън е добре,но тогава сърцето ми се сви,пропускайки един удар.Пред мен стоеше Кайл,усмихнат до уши.Гледах го с неприязън,опитвайки се да открия гласът си.
-Ти... – успях само да кажа със сетни сили.Отне ми неистови усилия,и тогава гласът ми избухна,възвръщайки се с двойна сила.
-Мерзавец!!! Подлец!!! - крещях,като не се и опитвах да се овладея.И тогава си спомних за Нейтън,а гневът ми премина в мъка –Какво му стори? – извиках разярено,а Кайл само ме гледаше неразбиращо.
-Аз – той сякаш се двоумеше и не можеше да довърши.Тогава прошепна –Съжалявам... – и дори не успя да продължи,когато го прекъснах,отново викайки: -НЕее!! Лъжеш!!!! – и гневът ми се отприщи,като тогава се случиха няколко невероятни неща едновременно:
Земята под нас потрепери,сякаш водена от яростта ми.Не разбирах какво се случваше,докато мисълта не се натрапи в ума ми,карайки ме да осъзная...Аз го правех...АЗ! Но какво...
И преди да се усетя,трусът се усили,събаряйки друга стена...И тогава погледнах към Кайл.Само кимнах с глава в негова посока,
И той полетя къ стената,удряйки се с всичка сила в нея... И тогава се обърнах внезапно,сякаш водена от някакъв инстинкт.Видях Нейт,едва стоящ на крака,гледайки ме изумено.Тогава гневът ми се изпари,а аз се затичах радостна към него.
-Нейт! Ти си добре!! – радостта ми беше безкрайна.Стигнах до него и го прегърнах,притискайки го с всичка сила към мен...
Той леко изпъшка от болка,а аз чак тогава се усетих...Сигурно го болеше и аз не му помагах
-Ооо,съжалявам...Изобщо не се усетих.Добре ли си? – казах набързо,вече притеснена за него.Тогава той проговори,явно не беше на себе си,защото каза нещо мн странно
-Аби,как успя...? Как го направи?? И то толкова рано,още преди да си спомниш... Направо съм изумен,да се прояви толкова рано.. – той не довърши,смаян,като остави изречението да виси.
-Нейт,за какво говориш?? Ако имаш предвид за момента,когато бях ядосана,просто гневът ми беше малко по-силен и... – не довърших,осъзнавайки голямата,огромна вероятност да не е точно както си мислех и твърдях.Спомних си труса и натрапчивата мисъл,че Аз го направих...
-Хайде,да вървим в стаята ми – казах и той ми се усмихна.
Още преди да се усетя бяхме влезнали в нас.През прозореца,естествено.Но изглежда Нейт не бе изгубил бързината си.Неочаквано той каза:
-Мисля,че е време Аз да ти покажа Моята стая... – и преди да довърши вече летяхме към неговия дом..
Стигнахме и той ме остави в средата на стаята.Започнах да се оглеждам с любопитство.Беше леко разхвърляна,но чиста.Изведнъж обстановката около мен избледня,когато погледа на Нейт се спря в/у моя и потънах в дълбоките му черни очи.Сякаш искра премина м/у нас,и изглежда и той го беше усетил,тъй като за секунди бе до мен,докосвайки устните ми с неговите.Целувката беше нежна,но постепенно се задълбочи... Не усетих как се бяхме озовали на леглото.Нейт ме целуваше навсякъде – по ръцете,челото,шията,устните... Не исках да спира,копнеейки безценния момент да продължи вечно... И тогава сякаш всичко потъна в мъгла,блажена и сладостна...
Събудих се,но държах очите си затворени.Не исках да ставам, наслаждавайки се на спомените от изминалата вечер.. И тогава усетих Нейт до мен,а ръцете му здраво увити около мен,когато той се размърда,очевидно събуждайки се.Нямам представа как, но усещах,че той наблюдаваше как ''спя''.Не знаех колко дълго продължи това,но упорито държах очите си затворени.Чудех се какво ли си мисли,докато ме гледаше.И неочаквано думите се изтръгнаха от устата на Нейт:
- Обичам те,Аби...

Глава 12


Леле!!! Това беше... неописуемо щастие ме заля,а аз продължавах да стоя,правейки се на спяща,като нищо не издаваше вътрешното ми тържество... Накрая се осмелих да отворя очи,но видях,че Нейт спеше.Едва тогава си позволох да се унеса и потънах в дълбок сън.Сякаш едва бях заспала,когато чух гласа на Нейтън да ме буди:
-Аби,хайде,моля те трябва да ставаме – промълви той.Отворих очи и се изправих.
-Добро утро – казах нежно,като го погледнах в очите.Той се усмихна
-Добро да е – отвърна той –Макар,че не съм сигурен дали денят ще е толкова хубав...
Погледнах го въпросително и той побърза да ми обясни:
-Пусни новините и ще разбереш.
Сънено отидох до телевизора и го включих.Тогава видях репортаж за разрухата пред входа на нашето даскало.
-Оу – успях само да кажа –Ясноо...
-Да – отговори Нейт,като нежно ми се усмихна.От тази усмивка коленете ми омекнаха,добре,че не бях права.
-Ам...тогава днес дали ще сме на училище? – смених темата,рзсейвайки се
-Хмм,ами изглежда ще трябва да отидем,та затова денят май няма да е лесен...
-Ахаа.. е,тогава ще трябва да се върна до нас за униформата,и да се приготвя. – казах обличайки се,вече почти готова.
-Ще те изчакам и тръгваме към вас – каза Нейт.Не издържах и го целунах леко.Той се ухили и попита
-А това пък за какво беше??
-Ами да кажем... от благодарност – отвърнах,прегръщайки го.
-Значи ще гледам да ми благодариш по-често – отвърна Нейтън,видимо доволен.
Засмях се и продължих да се оправям.След това с Нейт прескочихме до нас и тръгнахме за училище.
Стигнахме едва крепящия се вход,а там директорката отпращаше всички.Изглежда нямаше да учим,докато не ремонтират сградата. Супер!!! Около училището се надявах с Нейт да засечем Лили,но нея я нямаше.Къде ли беше?
Но мислите ми бяха отвлечени от този въпрос,когато двамата забелязахме в далечината Кайл,този път със сериозно лице.Той се приближи и каза
-Спокойно,последвайте ме.Моля – каза последното с нежелание и полетя към покрива на някаква сграда.Нейт ме вдигна и след няколко мига вече стояхме,застанали срещу Кайл
-Е,Аби – започна той – Впечатлен съм от способностите ти. Признавам,че изглежда съм те подценил,и то доста.Но не разбирам защо си губиш времето с Този – Кайл посочи Нейт с явен неприязън.
-Това не те засяга – отрязах го аз – А и надали си способен да разбереш Любовта.Кажи ми сега какво искаш и защо изобщо сме тук? – попитах,поглеждайки го сериозно в очите.
-Е? – намеси се и Нейт,гледайки го с омраза.
-Еее,за къде бързате?? Ще ви кажа всичко,но всяко нещо с времето си – той пусна една от поредните си усмивки.
-Ами давай тогава,слушаме те – подканих го аз
-Ех,ами добре... – въздъхна той,отново с усмивка на лице.И тогава Кайл каза:
-Не знам дали си се сетила изобщо за това,но напоследък знаеш ли къде е приятелката ти??? Как беше... Лили,нали? – усмивката му вече беше примесена със задоволство. –Може би трябва повече да внимаваш за нея,и ако „случайно” й се случи нещо... – той не довърши,наблюдавайки ужасената ми реакция.Кръвта ми се беше смразила,а гневът се наддигаше отново......
-Няма да посмееш!! – изкрещях ужасно вбесена,а земята се разтресе отново,но по-леко,заедно с цялата сграда,в/у която бяхме.
-Охо...по-спокойно сега – отвърна Кайл,все още самоуверено.Ах,как ми се искаше да изтрия наглата му усмивка от лицето... – Овладей се,или...не искаш да загубиш приятелката си,нали?Сега животът й зависи от теб... – тъкмо казваше Кайл,но млъкна,когато скочих яростно към него.Обаче преди да успея дори да го докосна,Нейт ме хвана здраво,спирайки ме.Какво,по дяволите...? (В превод: Wtf??!!)
Извърнах се ядосано към Нейт,а той прошепна в ухото ми:
-Аби,овладей се...Аз най-малко бих те спирал да му направиш нещо,но сега трябва да мислим и за Лили.Като го нараниш,няма да й помогнеш особено...
Думите на Нейтън ме върнаха в реалността.Спрях се и Нейт ме пусна.
-По-добре говори,защото търпението ми няма да трае вечно – казах,като гласът ми бе пропит със сарказъм
-Оо,ще разбереш – отвърна Кайл,все така ухилено-самодоволно – Но не съм казал,че ще е сега – каза той и отпраши нанякъде.Гневът ми ме завладя толкова бързо,че дори не можех да мисля
-АХ,ТИ... – крещях с всичка сила,а сградата се тресеше все по-силно.
Но изведнъж Нейтън застана пред мен.
-Аби,моля те... – каза само той,но беше достатъчно.За първи път долових нотка на умоление в гласа му,сякаш се страхуваше от това какво ще сторя в яда си.
Това моментално ме отрезви и аз рухнах на земята,а сълзите се изливаха от очите ми.Нейт дойде до мен и ме прегърна успокоително.
-Нейт...Какво..какво става...с мен.. – успях да промълвя между хлипанията.
И тогава,най-накрая,усетих,че Нейт най-после щеше да ми каже истината,но тогава бяхме прекъснати...

Бонус глава (От името нa Нейт: )

С мъка се изправих след удара на Кайл...Болеше ме,но благодарение на способностите си,бързо се възстановяах.Имаше мн пушек и ми отне време,преди да забележа Аби...Тогава тя извика
-НЕее!!! Лъжеш!! – извика, по-ядосана от всякога.Лицето и пребледняло,но въпреки това сякаш гневът преобладаваше,като направо струеше от нея.И тогава,толкова внезапно,без изобщо да го очаквам,земята се разтресе...Невероятно!!! Вече знаех,че Аби го правеше,защото бе специална,по-силна от мен и всички като мен...Може би само с няколко изключения.И все пак,тя не помнеше нищо,как беше възможно силата й да се прояви толкова рано,преди истинската Абигейл да се появи,преди изобщо тя да се осъзнае... Нямах си и на идея,как това изобщо се случваше,но ето че трусовете на земята се засилваха,и видях как Аби само кимна към Кайл и той се понесе към стената,като се прасна с всичка сила в нея...Не можах да сдържа смеха си,злорадствайки... Все още не бях забравил „чувствата” нa Кайл към Аби,или поне той си мислеше,че са чувства,като я искаше за себе си...Само при мисълта за това,тя да бъде с него,сърцето ми се сви и болката беше непоносима, по-голяма и от когато Кайл ме нападна..
Стоях и гледах изумено Аби,и тогава тя изведнъж се обърна към мен.За секунда видях в очите й Погледа на Принцесата,но тогава тя се осъзна и изтича до мен,прегръщайки ме.Изпъшках от болка,но тя не беше нищо в сравнение с това,че Аби беше загрижена за мен и се радваше,че съм добре...Дълбоко щастие ме заля и слабо чух как тя ми се извиняваше,че не е усетила,че ме боли.Игнорирах това и я попитах,все още безкрайно изненадан
-Аби,как успя...? Как го направи?? И то толкова рано,още преди да си спомниш... Направо съм изумен,да се прояви толкова рано.. – говорех несвързано,сещайки се прекалено късно,че тя не знаеше нищо.
-Нейт,за какво говориш?? Ако имаш предвид за момента,когато бях ядосана,просто гневът ми беше малко по-силен и... – каза тя,като не довърши.О,значи така си обясняваше това,което бе направила преди малко.Не очаквах,че заблудата й ще е толкова голяма...
-Хайде,да вървим в стаята ми – прекъсна мислите ми тя,а аз се усмихнах,че ще сме пак само двамата.Набързо я хванах и само след миг вече стояхме насред стаята й.Тогава се усетих,че аз съм виждал дома й мн пъти,но тя не беше ходила в моя...
-Мисля,че е редно и ти да видиш Моята стая... – казах и вече бяхме на път за къщата,където сега живеех.
Стигнахме,като нежно я оставих в средата на стаята.Тя започна да се оглежда с любопитство,а аз се чудех какво ли си мисли.
Но тези ми мисли бързо изчезнаха,когато тя погледна към мен...Засякох погледа й,като за минути очите й придобиха червен цвят,карайки ме да си спомня,но изглежда тя не забеляза това.Усетих искрата,преминала между нас и бързо се озовах до нея,приближавайки устните си към нейните.Сякаш и двамата усетихме специалния момент,като тя разкопчаваше копчетата на ризата ми,а аз свалях блузата й,но въпреки това устните ни продължаваха да се докосват,целувките ставащи все по-страстни...
Късно вечерта продължавах да лежа буден до Аби,с ръце около ръменете й,като наблюдавах прекрасното момиче,спящо до мен... Докато се усетя,вече беше сутрин,но все още беше рано.Бях загубил представа за времето,улисан в мисли,безспирно втренчен в Абигейл...Как я обичах само!! Де да можех и да й го кажа... И в мига,когато си го помислих,устните ми сякаш сами прошепнаха
-Обичам те,Аби...
Стреснат я погледнах,чудейки се как ли ще реагира,но тя продължи да спи.Страхувах се,че може би ще ме отблъсне,не исках тя да знае каква власт имаше над мен,и колко уязвим бях спрямо нея...Накрая се унесох и заспах.
Събудих се сутринта и видях,че е време за училище.Включих телевизора и видях репортаж за разрухата,причинена от нас на входа на даскалото ни.Разбудих Аби,тъй като се налагаше да отидем там.Кой знае какво си мислеха хората.Тя стана,като нежно ми се усмихна,пожелавайки „Добро утро”.Аз отвърнах със същото,добавяйки
-Но не съм сигурен,че денят ще е толкова хубав... – спрях се,забелязвайки,че тя ме гледаше въпросително.Преди да е започнала с въпросите поясних:
-Пусни новините и ще разбереш.
-Оу – каза само тя.Изглежда вече разбираше за какво става въпрос –Ясноо...
-Да – отговорих аз,усмихвайки се.Тогава тя ме загледа втренчено,сякаш любувайки ми се.Май полудявах... Трябваше да спра тези мисли.Може би исках Аби да ме обича,но сега беше различно,миналото си е минало.Но тогава Защо ли тя изобщо беше с мен?? Не спирах да се питам,въпросите в главата ми ставащи все по-объркани.Тогава тя попита
-Ам...тогава днес дали ще сме на училище? – разсеях се,като се радвах,че тя бе сменила темата,изваждайки ме от мислите ми.
-Явно ще се наложи да отидем,и май точно затова денят няма да е лесен... –уточних.Тя каза,че трябва да отидем до тях,за униформата й.Съгласих се и тръгнахме.Тогава тя се наддигна и ме целуна леко.Не отричах,колко мн ми бе харесало
-А това пък за какво беше??
-Ами да кажем... от благодарност – отговори тя,като ме прегърна.
-Значи ще гледам да ми благодариш по-често – казах аз,без да прикривам радостта си.
Времето мина бързо,и тя вече беше готова за училище.Тръгнахме към сградата,а там директорката стоеше и ядосано отпращаше всички,раздразнена,че часовете са отменени,докато не ремонтират сградата.Видях смръщената й физиономия и веселите лица на учениците,когато чуеха,че няма да се учи...
Но преди да успея да се зарадвам на хубавата новина,двамата с Аби забелязахме в далечината Кайл.Ядосах се,готов да му се нахвърля,но той се приближи и каза
-Спокойно,последвайте ме.Моля – каза последното с нежелание и полетя към покрива на някаква сграда.Може би там щях да успея да му върна удара,но не можех да оставя Абигейл сама и незащитена.Затова я вдигнах и последвах Кайл.След малко вече бяхме там: Аз и Аби,застанали срещу Кайл.
-Е,Аби – обърна се той към нея,игнорирайки ме – Впечатлен съм от способностите ти. Признавам,че изглежда съм те подценил,и то доста.Но не разбирам защо си губиш времето с Този – Кайл кимна в моята посока,като омразата му към мен личеше доста ясно.Но това чувство беше взаимно – и аз можех да кажа абсолютно същото за него.
-Това не те засяга – каза Аби и се изненадах от строгия й тон – А и надали си способен да разбереш Любовта.Кажи ми сега какво искаш и защо изобщо сме тук? – Леле,тя спомена Любов?!? Значи Имаше някаква вероятност тя да ме обича и сега... Радостта ме заля целия,преминавайки през всяка част от тялото ми.Чувствах се силен и неуязвим сега – просто останал без думи.Но трябваше да кажа нещо,не исках да се разсейвам,поставяйки Аби в опасност.Ами ако нещо я нападне и аз не съм способен да я спася?? Потръпнах при тази мисъл.
-Е? – казах,гледайки Кайл с омраза,опитвайки се да се концентрирам.
-Еее,за къде бързате?? Ще ви кажа всичко,но всяко нещо с времето си – заовърта той,пускайки поредната си мазна усмивка.Как само ми идеше да му забия един... Но се сдържах,заради Аби
-Ами давай тогава,слушаме те – каза тя,готова да го изслуша и нетърпелива едновременно.
-Ех,ами добре... – въздъхна той,отново с тъпата си усмивка на устните.И тогава Кайл каза:
-Не знам дали си се сетила изобщо за това,но напоследък знаеш ли къде е приятелката ти??? Как беше... Лили,нали? – усмивката му вече беше примесена със задоволство. –Може би трябва повече да внимаваш за нея,и ако „случайно” й се случи нещо... – той не довърши,нарочно,наслаждавайки се на ужаса,изписал се по лицето на любимата ми.Кипях от гняв,като видях каква болка й причини.Но да го нападна сега би коствало живота на Лили.Аби нямаше да ми прости,нито на мен,нито на себе си,ако се случи нещо с най-добрата й приятелка.Знаех колко много я обичаше.Тогава забелязах и реакцията на Аби от думите на Кайл.Тя беше ядосана,също като мен,но моята ярост не можеше да се сравнява с нейната..
-Няма да посмееш!! – крещеше Аби,а аз не знаех как да я успокоя.Положението беше деликатно и се колебаех как да постъпя... И тогава земята се разтресе отново,но по-леко,заедно с цялата сграда,в/у която бяхме.
-Охо...по-спокойно сега – отвърна Кайл,все още самоуверено.Той си беше вбесяващ,с тази ужасяващо тъпа нагла усмивка на противното му лице.Но и той трябваше да внимава.Не беше особено умно да предизвиква Аби.Погледнах го и изглежда и той си мислеше същото,като каза
– Овладей се,или...не искаш да загубиш приятелката си,нали?Сега животът й зависи от теб... – Кайл не успя да довърши,защото в същия момент Аби беше скочила бясна към него.В същия момент успях да хвана здраво Абигейл,спирайки я. Тя се обърна ядосано към мен,но успях да прошепна в ухото й успокоително:
-Аби,овладей се...Аз най-малко бих те спирал да му направиш нещо,но сега трябва да мислим и за Лили.Като го нараниш,няма да й помогнеш особено... – казах,опитвайки се да я вразумя да не рискува безопастността на приятелката ни.Това изглежда подейства.Тя се спря,контролирайки гнева си.
-По-добре говори,защото търпението ми няма да трае вечно – каза тя с видим сарказъм.Леле,рядко я бях виждал такава...Не ми се искаше сега да съм на мястото на Кайл..
-Оо,ще разбереш – отвърна Кайл,все така тъпо ухилено-самодоволно – Но не съм казал,че ще е сега – каза той и скочи нанякъде,изчезвайки за част от секундата. И тогава чух Аби да крещи,както никога до сега
-АХ,ТИ... – крещеше тя,като сградата се клатеше от гнева й.Тя наистина беше много силна... Незнаех какво да правя,за да я успокоя.Застанах пред нея,като трябваше поне да опитам да направя нещо,тя не биваше да продължава да е ядосана,иначе силата й можеше да излезе извън контрол...
-Аби,моля те... – успях само да кажа,влагайки цялата си любов в тази кратка молба.Но реакцията й,вместо нова доза вълна на гняв,беше доста по-различна и неочаквана.
Тя рухна на Земята,а от очите й капеха горчиви сълзи.Отидох до нея,като пренебрегнах болката в гърдите си,че я виждам тъжна.Не можех да понасям сълзите й,но сега трябваше да съм силен... Тогава я прегърнах успокоително,надявайки се с цялото си сърце,че това ще й помогне и няма да ми се налага повече да ставам свидетел на болката й... Внезапно тя прошепна измежду хлипанията й
-Нейт...Какво..какво става...с мен.. – попита ме тя за пореден път,гледайки ме умолително.Не издържах повече – щях да й кажа всичко,независимо от забраната.Да става каквото ще...
И тъкмо отворих уста,за да й призная най-накрая истината,когато внезапно ни прекъснаха...

Глава 13
Отново в мислите на Аби:

И тогава ни прекъснаха.Доста се раздразних отначало,но след това вниманието ми беше отвлечено от промените около мен.
Сградата,на която стояхме се разлюля (без аз да го правя),а небето притъмня буквално за секунди.Струпаха се облаци и като че ли от нищото една светкавица падна точно пред нас,на около 5-10 крачки разстояние... А със светкавицата се бе появил човек.Не,не си мислете,че си измислям,той като че ли беше се появил именно чрез нея.Огледах го,изглеждаше много млад,но внушителен.Беше на около 19 или 20,висок и строен,с къса коса,а очите му...
Никога не бях виждала нещо подобно на неговите очи.Бяха целите черни,ама наистина целите,без зеници,те липсваха.Той гледаше право в мен,нито сериозно,нито усмихнато.
-Еее,Аби! Пак се срещаме...
-НЕЕЕ!!! – стреснато се обърнах,виждайки,че Нейт викаше,ужасено и ядосано едновременно. –Няма да посмееш!!!! Великите ти забраниха да повтаряш миналото!!!!! – Нейт крещеше срещу непознатия.Ама какво ставаше?? И кой бе мистериозният мъж със странните очи?!
И тогава си спомних... Тъмната фигура от миналото ми,проблясваща за секунди в главата ми,и болката след това... Нямаше как да не забележа приликата...
-Ти!! Ти си част от миналото ми..Срещала съм те преди,и не е нужно много,за да се досетя,че Ти си причинил загубата на спомените ми...
-Е,виждам,че си спомняш.И точно затова съм тук.Не мога да допусна да се събуди това,което е в теб и сега,и което не успях да открадна...
-И няма и да успееш!!!!!! – изкрещя му Нейтън.Ама какво му имаше на Нейт?? Никога не го бях виждала такъв.Дори не подозирах,че можеше да изпитва такава омраза към някого.
-Ти...какво си причинил на Нейтън?И защо той те мрази толкова??? – попитах ядосано.С всяка изминала минута и аз намразвах все повече човека,стоящ пред мен.Тогава го видях да се усмихва и каза
-Е,аз определено няма да съм този,който ще ти разказва и припомня миналото.Дори бих предпочел да го забравиш.Жалко само,че глупаците,наричащи себе си Великите,ми забраниха това,налагайки ми някои ограничения.Но съвсем скоро това ще се промени,и Ти няма да ме спреш,Принцесо...
И тогава той нападна.Чуха се гръмотевици,а Той запрати към мен и Нейт хиляди черни нишки.Изглеждаха толкова красиви и нежни,но само на пръв поглед.Когато стигнаха до нас,и се увиха здраво около тялото ми,почувствах ужасяваща болка.Сякаш хиляди ножове прорязваха всяка частица от ръцете,кръста,раменете ми и всичко останало.Не можех да понасям повече тази адска болка,затворих очи и извиках.
Изненадващо усетих,как тялото ми се освободи,а черните нишки ги нямаше.Не знаех какво се бе случило и как се бях освободила,но се радвах,че болката вече я нямаше.Погледнах с омраза към мъжа срещу мен,а той ме гледаше изненадано.Изведнъж се ядоса и запрати към нас с Нейт още нишки,но този път бяха много по-големи и многобройни.
Тялото ми се стегна,като очаквах болката да дойде.Но тогава усетих през всяка частичка от мен да преминават сякаш иглички, изскачайки в пространството.
И внезапно забелязах,как черните нишки бяха спирани сякаш от някакъв щит.Усещах,че щита се появи от мен,тъй като използвах цялата си енергия,за да го поддържам,а той се хранеше от силите ми.
-Хмм...трябва да призная,че съм впечатлен. – каза Непознатият сърдито –Може и да си ме победила този път,но ти обещавам,Абигейл,че това няма да се повтори!!!!! – извика яростно той и изчезна.Небето изведнъж изсветля и се върна както си беше.Със сетни сили изпълзях до Нейт,припадайки в ръцете му... Събудих се в стаята си под разтревожено-възхитения поглед на Нейтън.Усещах колко мн ми се спи,но все пак попитах Нейт:
-Хей,би ли ми обяснил това,което стана преди малко?? – погледнах го сериозно.
-Аби,историята е дълга,а виждам,че си уморена...
-Ооо,не ми излизай с този номер!! Ще си почина,но първо искам да разбера всичко.Кой беше този преди малко?? – попитах настоятелно.Нейт въздъхна,и най-сетне заразказва:
-Това е една от най-злите личности,които някога изобщо ще срещнеш.Името му е Даркивъл,и както сигурно си забелязала,аз го мразя от дъното на душата си.И има причина за това: Той уби семейството ми.Но това е само една от многото злини,които той причини.А другите му постъпки са дори по-големи и по-страшни.Вече знаеш,че той те накара да забравиш всичко,но това е само част от плана му.Другата му цел е да завладее Нашия Свят.Ти си негова Принцеса и самата същност на този Свят е скрита у теб.Това е,което той иска,и именно заради това те преследва.Той няма да се откаже,докато не получи каквото иска.Но има и още...
Точно тогава Нейт бе прекъснат.Внезапно се изправих,не вярвайки на очите си...

Глава 14

~Предателство~

В стаята настана пълна бъркотия.Кира ни зяпаше,замръзнала на място и гледаше изненадано Нейт.Изглежда не бе очаквала да го завари тук,планирайки да ме нападне,когато съм сама.
-Какво правиш Тук? – Нейт почти изръмжа на Кира.Въпросът му си беше излишен,тъй като беше очевидно защо е дошла.
-Мисля,че знаеш – каза тя,а гласът й бе само шепот..
Нейт за секунди стоеше вече пред нея,като й каза:
-Разкарай се,Кира!
-Еее,недей така,Нейт. – тя се усмихна,пристъпвайки към него. –Знаеш,че ние имахме нещо.И може би все още имаме...Как мислиш? – попита го тя,все още усмихвайки се,гласът й като кадифе. –Помниш ли ,онази вечер на скалата? – тя пак проговори,вече на сантиметри от Нейтън,а той продължаваше да мълчи.Какво му ставаше?! Гледах го изумена,наблюдавайки какво ще последва.
-Помниш ли? – попита отново Кира,толкова тихо,че едва я чух.
С разширени очи видях,как устните й покриха неговите.Не можех да повярвам!!! Очите ми се напълниха със сълзи,въпреки опитите ми да ги спра.
Изведнъж бегло забелязах как Нейтън избута Кира,но от сълзите в очите ми не виждах почти нищо.Когато се успокоих,усещах как лицето ми е непроницаемо на външен вид,но отвътре болката ме разкъсваше.
Тогава видях,че Кира я нямаше,а Той стоеше неподвижно,гледайки ме.Никой от двамата не проговори,но тогава Нейт започна:
-Аби... – каза само той,колебаейки се.
-Махни се – казах аз,а с всяка дума болката ми се усилваше и чувствах,че няма да издържа още дълго.Исках да съм сама,не можех да позволя той да види болката ми.
-Но,Аби,аз... – заекна Нейт,но го прекъснах.
-Mахай се.Излез.Остави ме.Сега не искам да те виждам.Искам да съм сама.Вън! – казах аз със спокойствие,на път да рухне.Нейтън само ме погледна и скочи навън през прозореца,оставяйки ме сама... И тогава болката ме заля,разпокъсвайки сърцето и душата ми...

От името на Нейт:

Оставих Аби в стаята й,изчезвайки в нощта.Толкова много съжалявах,но сега не беше най-подходящия момент да говорим. Знаех,че я бях наранил и това ме караше да страдам.Виждайки болката в очите й,последвана от разочарование и отново мъка... Как можах да направя такава глупост!! Какъв кретен съм!!! Но самообвиняването нямаше да помогне сега.Щях да направя всичко,за да я убедя да ми прости...Но първо трябваше сам да си простя,което беше по-трудното.. Какъв тъпанар се оказах,позволявайки Кира да ме целуне...Ооо,само да ми се изпречеше пак!!! Бях й толкова ядосан...Може би ядосан беше меко казано.Не беше ли сторила достатъчно злини!? И кога щеше да спре да разрушава живота ми?...
Стигнах уединено място извън града.Сега имах нужда да бъда сам с мислите си.Но се интересувах единствено от Аби.Тя беше непрекъснато в главата ми...
Знаех,че й бях причинил болка.За Бога,тя страдаше заради мен!!!! Можеше ли някога да ми прости?!? ... Обичах я толкова много,но незнаех как да оправя нещата и дали това изобщо е възможно...
Измъчван от угризения се запътих към стаята ми.Стигнах и когато влезнах,замръзнах от изненада,виждайки Аби,стояща на леглото ми.
-Трябва да си изясним някои неща – каза Тя студено,с глас,от който потръпнах.
-Аз...Добре... – заекнах.

Сега да видим и мислите на Кира:

Ха!Най-сетне...Постигнах каквото исках от дълго време.Тази глупачка Абигейл си го получи!! Тя трябваше да разбере най-накрая,че не може да се сравнява с Мен!!! Нейт беше мой,ние бяхме предопределени да бъдем заедно... А планът ми срещу Аби се получи по-добре,от колкото си мислех.Отначало възнамерявах да нападна Аби сама,но физическата болка не можеше да се сравнява с тази,която изпита,виждайки целувката ни с Нейт... Тази прекрасна и нежна целувка! Нещата се бяха подредили по-хубаво,от колкото някога съм очаквала...
Щях да довърша онази мръсница Абигейл,а Нейт щеше да е мой...Само мой!! И като помислих за любимия ми,реших да отида до дома му.Щях да го изненадам... Усмихнах се при тази мисъл, запътвайки се към къщата,където живееше.Щяхме да сме сами,отново...само двамата...
Но когато влязох през прозореца,гледката разкрила се пред мен накара щастието ми да се изпари...
Той говореше с онази малка к***а Аби,като тя ме погледна изведнъж изненадано с омраза,а Нейт се обърна ядосан към мен... Как не се сетих по-рано!!! Тази уличница ме беше изпреварила,опитвайки се да се добере до моя Нейтън!! Ооо,това нямаше да й се размине!!!! Щеше да си плати за всичко...

От името на Аби:

-Ооо,Нейт виждам,че си очаквал гости... Е,аз да не ви безпокоя – казах аз с леден глас,а сарказма си личеше ясно в думите ми.Насочих се към прозореца,канейки се да си тръгвам.
-Всъщност не съм я канил.Върви си,Кира – каза Нейт,изненадано ядосан.
-Аз...Моля?! – извика Тя,като гласа й граничеше с истерия. –Значи си ме използвал,а??? Е,щом ще играем игрички и ще си правим номера,така да бъде... Но те уверявам,че ще загубиш!!! – крещеше вече неистово Кира.
-Ооо,я моля ти се,стига си се правила на жертва!!! Не виждаш ли как непрестанно съсипваш живота ми?! – Нейт я гледаше на кръв.
-Това беше грешен ход!! Уверявам те,Нейт,не би искал да ме имаш за враг...
Казваше тъкмо тя,но гласът на Нейтън я прекъсна,а смехът му изпълни цялата стая.
-Ти ме заплашваш?? Ооо,я не ме разсмивай...
Нейт продължи да й говори в този дух,но не го слушах повече.Оставих ги сами,като се изнизах незабелязано през прозореца.Как ме болеше само,че пак са само двамата...Но явно не участвах в спора,а и беше по-добре да си тръгна,не исках само да страдам още повече...
Тръгнах към къщи,а сълзите ми се стичаха неспирно от очите ми.Така ме болеше...Но колкото и да плачех,не се чувствах по-добре,а агонията продължаваше.

Глава 15


Стигнах стаята си,като се скрих вътре,плачейки.Сега исках да съм сама...Болеше ме ужасно много и незнаех колко още ще мога да издържа тази болка.Изведнъж на вратата ми се почука.Скрих сълзите си и казах
-Влез
-Аби,миличка,имаш гости – каза ми нежно майка ми –Кой ли можеше да бъде? Нейт обикновено влизаше тайно и безшумно през прозореца.Но този път вратата ми се отвори и видях в стаята да пристъпва Кайл.Веднага скочих,тялото ми стегнато и готово,като го гледах ядосано.
-Ти?! Защо ли съм изненадана... – казах с глас,пълен със сарказъм.Но тогава той каза
-Моля те,Аби... Не искам да гледаш на мен като на враг.. – каза той,а в очите му проблесна болка.Ама какво?!...
-Аз...Ти...Какво?!? – казах недоумяващо
-Виж,не искам да се караме.Видях предния път как ме гледаше с омраза,и не бих понесъл да се повтори.Не мога да понеса да гледаш на мен като на враг... – каза той тихо,а гласът му едва се чуваше.
Стоях вцепенена от изненада.Каквото и да очаквах,не беше Това. От къде изведнъж този прилив на угризения?? И от кога искаше да се сближим? Мислех,че ме мрази... Но и ако очакваше да му повярвам толкова лесно,много е сбъркал.Изглежда недоверието се бе исписало ясно на лицето ми,защото той каза:
-Знам,че не ми вярваш,и за да докажа,че не те лъжа или се преструвам,бих искал да ти покажа нещо или по-скоро някого... – каза той,отваряйки вратата на стаята ми.А на прага,усмихната бе застанала Лили...Затичах се и я прегърнах,дълбоко облегчена...
-Слава Богу!! Ти си добре!!!! Той не ти направи нещо,нали?? Защото ако е,аз...
-Спокойно,Аби! Много съм си добре даже...Кайл е по-добър,отколкото си мислиш.И не си мисли сега,че той ме е накарал да го кажа или нещо подобно,дори не е споменавал нещо такова,наистина... – каза бързо Лили,прекъсвайки ме
-Е,добре.. Толкова се радвам,че ти няма нищо!!! Побърках се от притеснения!!
-Знам,но сега се успокой,вече всичко е наред,докато бях с Кайл той ми обясни някои неща... Но сега трябва да вървя,за да успокоя и другите,които се тревожат какво е станало с мен.Спокойно,знам какво да им кажа,няма да се усъмнят въобще... – промълви тя,отново бързо,а след това ме прегърна пак и излезе забързана за вкъщи.
Погледнах невярващо Кайл.Бях направо смаяна.Как така бе решил да промени намеренията си?!
-Виж,аз... – започна той,но го прекъснах
-Може и да си спечелил благоволението ми,но това не значи,че ти вярвам.Даже напротив.Но в замяна на това,което направи,съм склонна да опитаме да бъдем приятели.Лили е най-добрата ми приятелка и съм ти наистина благодарна,че ми я върна жива и здрава.
-Ок,нещата са ми ясни.Сега само трябва да обясниш и на Нейт,той ще ми повярва още по-трудно,отколкото ти го направи. – думите на Кайл бяха съвсем обикновени,но предизвикаха в мен буря от чувства.Естествено преобладаваше мъката,и аз се свих,опитвайки да скрия сълзите си...Тогава усетих как Кайл ме прегърна нежно и колебливо
-Аби,какво има?? Случило ли се е нещо??? Знам,че не си длъжна да ми обясняваш,но наистина бих искал да знам какво те наранява така.Само кажи как да ти помогна,насреща съм по всяко време,а и така ще ти докажа,че можеш да ми вярваш
-Аз... – понечих да кажа,но между хлипанията ми беше трудно.Сгуших се в Кайл,опитвайки се да намеря утеха в прегръдката му.Щях да проверя дали може да му се има доверие,но сега не беше точния момент.Това щях да предприема по-късно,сега имах нужда от приятел,и въпреки че не вярвах на Кайл,някакси чувствах,че мога да разчитам на него.Той ме занесе на леглото,като ме сложи да седна и застана до мен
-Кажи ми,моля те – помоли ме той нежно,избърсвайки една сълза
-Аз...Нейт... – казах все още плачеща.Накрая овладях сълзите си до някаква степен и промълвих
-Видях Кира да целува Нейт.След това отидох у тях да се изясним,но тогава Кира дойде и ги оставих... – не довърших,усещайки че сълзите се появяваха в очите ми отново. Този път се овладях,и когато погледнах към Кайл,за да видя реакцията му,на лицето му отсреща се беше изписал яд.Тогава той заговори ядосано,толкова бързо,че едва го разбрах
-Как смее!! К***ят му син!!! Ще види той!! Само да ми се изпречи на пътя... – заканваше се той на Нейт.Тогава го погледнах умолително.
-Моля те,Кайл...Недей.Това само ще усложни нещата,а те са достатъчно объркани и така.А и все пак аз все още го обичам... – признах тъжно.
-О,ами...Щом не искаш...Ще уважа желанието ти,колкото и да ми е трудно.Ще ви оставя да се разберете,но само кажи и ще го смажа от бой – той ми се усмихна.Незнаех какво да кажа,за това само прошепнах
-Благодаря – и станах от леглото.Той ми се усмихна,като каза
-Е,по-добре да вървя.До скоро.Ще те оставя сега,сигурно имаш нужда да осмислиш нещата.
Изпратих го до вратата,като му казах:
-Наистина съм ти признателна... – и го прегърнах,а той ме притисна към него. В същия миг чух глас от средата на стаята:
-Ооо,така значи... – обърнах се изненадана и видях Нейт
Погледнах го,а в погледа му се четеше болка.В същия момент Кайл ми прошепна тихо
-Да,аз по-добре да си тръгна сега – каза той,погледна Нейтън ядосано и отвори вратата,затваряйки я след себе си.
Тогава се обърнах към Нейт...
Аз и Нейтън стояхме мълчаливо,гледайки се един друг.Тогава той каза:
-По принцип бих те помолил да обясниш,но сега ми е ясно каква е работата... – каза той студено,но аз го прекъснах ядосано
-Нищо не ти е ясно!!! Това,как изглежда не го прави факт.Кайл просто се опитваше да ми помогне...Той е просто приятел.И въпреки,че доскоро се държеше като враг,сега му вярвам повече,отколкото на теб – видях как го заболя при последните ми думи,но това не накара и моята болка да изчезне,даже напротив.
-Аз...Предполагам ти вярвам,но сега поне ще ме оставиш ли АЗ да обясня на свой ред?? Всъщност за това и дойдох тук,сварвайки ви така... – каза той,а на последното гласът му се пречупи
-Е,да чуем...Слушам те – казах аз,колебаейки се
Той си пое дълбоко дъх и започна:
-Виж,Аби,наистина не съм искал да те нараня...И мн,ама мн съжалявам!! Не мога да ти опиша колко мн съжалявам,и бих направил всичко,за да ми простиш,ако е възможно...Ти беше там и видя,че Кира ми се нахвърли.Не,че се оправдавам,не трябваше да й позволявам да го прави...И наистина мн се извинявам и се надявам да ми простиш.На мен даже ми беше трудно сам да си простя,но Те моля,прости ми,ако можеш.Ще направя всичко,за да спечеля отново доверието ти...А Кира ще натрия при кучетата!!! Знам,че беше ужасно това,което направих и не отричам,че те нараних и то много.Ужасно е само като си помисля колко страда Заради Мен...Но те обичам и винаги ще те обичам! Няма да се откажа,каквото и да ми коства,ти си всичко за мен...
Аз само мълчах,изумена от излиянията му.Беше ми разбил сърцето,но не очаквах да се разкайва до такава степен...Внезапно се почувствах виновна,че той се измъчваше така заради постъпката си... Но се страхувах,сега не можех пак да съм с него както преди,нищо нямаше да е същото.Затова казах:
-Нейт,мисля,че ще ме разбереш,че ми трябва време.И аз съжалявам,че си се измъчвал така,но както знаеш си е странно,как доверието рухва за секунда и после се гради с години... За това те моля да ме разбереш.А и мисля,че ми дойде в повече напоследък.Изслушах те и сега бих искала да осмисля всичко,което се случи.Просто мн неща се струпаха наведнъж и сякаш нямам време да осъзная напълно всичко. – завърших накрая с въздишка.Нейт ме погледна,а надеждата се четеше в очите му.Той се стрелна за секунди и застана към мен,като наведе устни към моите.Но когато щеше да ме целуне,се извърнах и той докосна бузата ми с меките си устни.Погледнах го,но той изненадващо каза:
-Разбирам.Не се безпокой.Мога да ти дам колкото време поискаш. Просто когато те видях с този Кайл,помислих,че с нас е свършено,и тогава сърцето ми се сви.Тогава осъзнах,че не мога без теб,и бих приел всичко,само за да сме пак заедно.Не бих понесъл да ме оставиш... – той каза всичко толкова бързо,а аз стоях,изненадана повече от всякога от признанията му.
Той само ме погледна и се запъти към прозореца.Усмихна ми се и изчезна.Тогава осъзнах,в какво положение бях: две момчета се бореха отчаяно за доверието ми,а аз незнаех какво да правя...

Глава 16

Изминаха две седмици.Беше много странно,да гледам как Нейт и Кайл се състезаваха да спечелят вниманието ми,а същевременно и се преструваха на приятели един с друг.Аз все още се колебаех,но болката и недоверието намаляваха с всеки изминал ден.
Прекарвах времето си главно с Лили,но отделях време и за двамата си „приятели”.Един такъв ден се бях разположила от едната страна на леглото ми,а Нейт от другата.Двамата учехме усилено,тъй като в училище наближаваха тежките изпитвания.И двамата с Кайл ми помагаха в учението,но Нейт разбираше математиката по-добре от русият ми приятел.Сега се бях задълбочила в учебника,четейки задачите,а в стаята цареше тишина.Неочаквано Нейтън каза:
-Аби,може ли да поговорим за малко?? – попита той,гледайки ме колебливо.
-Аз...Ами добре.Какво има? – попитах крайно изненадана.
-Ами...Всъщност става въпрос за теб – обясни той,като думите му ме очудиха още повече
-Оу – казах,оставяйки учебника ми настрана –Е,ами слушам те.
-Всъщност исках да ти кажа повече за силата ти.Ти си уникална и единствена,наистина няма втора като теб.Това е заради комбинацията на силата ти.Тя е огромна,но не говоря само за това как земята се разтриса от гнева ти.Помниш ли първата вечер,в училището??... Кръвта...
Той не продължи,наблюдавайки реакцията ми.Съвсем бях забравила за това!! Погледнах го изненадана и прошепнах
-Аз...
Той побърза да разясни,преди да съм се объркала тотално
-Да,има връзка.Ти имаш две сили.Едната е в самата ти същност,скрита и мощна. Другата е в кръвта ти.Само твоята кръв е способна да убива чудовишните слуги на Даркивъл.А първото чудовище в училището бе пратено именно от него...
-Но как така само моята кръв? Има ли нещо в нея...
-За това можем само да гадаем – прекъсна ме той –Имам само някои предположения относно това.
-Но как..? Ти си знаел???? – погледнах го учудена,а гласът ми пълен с обвинение.Той заби поглед в земята,като промълви последното,което бях очаквала да чуя:
-Да,ами...Аз...аз...Всъщност да,знаех...Аз...Да,ами,знаех за това от сестра ти...
-МОЛЯ?! – извиках в шок.
-Аби,моля те... – той отчаяно се опитваше да ме успокои –Знам,че...
-Какво друго криеш от мен?? – погледнах го ядосано
-Аби,много тя моля,изслушай ме поне този път – каза той,като погали с ръка бузата ми.Това ме успокои малко,но не съвсем.
-Д-добре – казах малко по-спокойно,като стомахът ми се преобърна от докосването му.Не го бе правил от толкова време...
-Аби,слушай.Знам,че на пръв поглед изглежда,че само крия от теб важни неща,но не бих премълчал толкова важно нещо,ако Ти не ме беше помолила.
-Аз...Какво?!?!? – погледнах го недоумяващо
-Виж,нека обясня.Преди да загубиш спомените си,ти ме помоли,ако забравиш за това със сестра ти,да не ти напомням.Това бе последното ти желание,преди да се разделим тогава и да те намеря тук.Просто не искаше да страдаш отново от този спомен...
-Но...Но защо?? Какво се е случило????
-Ами...Виждаш ли,Аби,стана така,че сестра ти умря и...И ти не можеше да спреш да се обвиняваш за това...
Погледнах го шокирана,като в стаята настъпи мълчание.Не можех да повярвам!!! Аз..бях ли убила сестра си? ...
Не усетих сълзите,стичащи се по бузите ми,докато Нейт не избърса една от тях,като ме прегърна.
-Моля те,Аби..Недей.Не се обвинявай,ти нямаш вина!!
-Тогава обясни ми.Какво е станало със сестра ми?
-Тя се казваше Али,имената ви бяха близки като вас – той се усмихна.Не се удържах и му се ухилих и аз в отговор.
-Двете бяхте много близки – каза той,а по лицето му се бяха изписали спомените от миналото. –Никога не се карахте,винаги сте се разбирали толкова добре и си споделяхте всичко.Ти обичаше често да казваш,че освен сестра,тя е и най-добрата ти приятелка.Естествено имахте и своите спорове,но се случваше рядко.
-Т-ти...Сериозно ли говориш? – погледнах го невярващо.Беше прекалено хубаво,за да е истина...
-Разбира се! Казвам ти самата истина!! – възмути се той
-Оу..Добре.Но как...тя,тя как загина??
-Е,това...Това е друга история
-Моля те,Нейт! Трябва да знам..
-О.Добре тогава.Е,ами вие имахте и задължения.Едно от твоите беше да проверяваш периодично земите ви.Ти го правеше с удоволствие. Но един такъв ден не се чувстваше добре и Али се съгласи да те замести,разбира се.Тя замина вместо теб,но по пътя е имала нещастието да срещне някои от служещите на Даркивъл... – той не довърши,а последните му думи бяха изпълнени с тъга.
И двамата мълчахме.Изведнъж не издържах и сълзите отново се заспускаха надолу от очите ми.Плаках дълго,а той ме беше прегърнал мълчаливо.Накрая не издържах вече,с всичките чувства бушуващи в мен...
-Нейт... – прошепнах неиздържаща.Той се обърна към мен,а аз отчаяно го целунах.Жадувах да го направя вече от толкова време. Той отвърна с желание,а аз се притисках в него,със сълзите все още стичащи се по лицето ми...

От името на Нейт:

И двамата мълчахме,след като току-що й бях разказал за смъртта на Али.Чудех се какво ли си мисли,как ли се чувства...Не исках пак да се обвинява за това,беше нещастен случай.Единствения виновен беше Даркивъл и проклетите му слуги!!! Тогава тя заплака,а аз я прегърнах,като не исках да я пускам.Тя страдаше отново...Колко ли болка можеше да понесе?? Когато аз я нараних,сега споменът за сестра й,а и страданията й,когато си спомняше миналото...Виждах го в очите й.Обичах я много,но не можех да премахна болката й,колкото и отчаяно да исках.Тя плака дълго,а аз не я бях пуснал и за момент.Не трябваше да й казвам за Али,тя сега само страдаше отново.Какъв съм глупак! Как можах да се изпусна така без да искам!! Обвинявах себе си,но тогава тя каза името ми
-Нейт... – звучеше толкова хубаво,прошепнато от нея и ме подлудяваше,когато го чувах от нейните уста.
Обърнах се към нея,а тя ме целуна изненадващо.Бях изненадан,не че имах нещо против.Отвърнах с желание на целувката,като за миг забравих за сълзите,капещи от очите й...

Oтново от гледната точка на Аби:

-Хей,Аби! –Кайл ми се усмихна
-Хей,здрасти,Кайл! – казах и аз усмихната.Изведнъж обаче той стана сериозен.
-Да разбирам ли,че си в такова добро настроение заради Нейт? – внезапно попита той със странен тон.
-От-откъде знаеш?? – заекнах очудено.
-Ами,ехидната усмивка и сияещото лице на Нейтън ме карат да си направя изводите.Значи пак сте заедно?! – попита със стиснати юмруци.
-Да – казах –Но не разбирам това какво общо има с теб?
-Не е честно,Аби!! Той не те заслужава.Не те ли нарани достатъчно вече? Защо изобщо допускаш това да стане?? – попита разярено той.
-Виж,знам,че си ми приятел,но това не ти дава право да се бъркаш в личния ми живот.Не разбирам ЗАЩО толкова те интересува...
-Защото те обичам – изстреля внезапно той.Погледнах го безкрайно изумена,като и двамата мълчахме.
-Какв... – не успях да довърша,виждайки Нейт.
Той дойде при нас и застана до мен,като сложи ръката си на кръста ми покровителски.
-Какво става,Кайл? – попита той приятелски,но със сериозен тон.
-Какво става ли?!? – отвърна Кайл вбесен –Става това,че ти не я заслужаваш!!!!!!!!! ТИ я нарани,ТИ не я гледаше как страда като мен!! Ето Това става!!!! И когато ТИ й разби сърцето,Аз бях до нея... – той крещеше на Нейт,а аз стоях,неспособна да обеля и дума.Наистина беше несправедливо спрямо Кайл,но аз обичах Нейтън и не можех да променя това...
-Виж,Кайл – започнах,като сама не знаех какво щях да кажа.Но той реагира странно,когато казах името му.Обърна се към мен и ме погледна тъжно в очите.
-Аби,никога не съм очаквал да постъпиш така с мен...
-Ооо,Я Стига!!! – изведнъж се намеси Нейт,незнайно защо раздразнен –Не тръгвай да ни обвиняваш,все едно ти си безгрешен!! За Бога,та не беше ли ТИ този,предложил брак на Али?? Това не е ли...
-К-А-К-В-О!!! – креснах,а земята се затресе заплашително –Първо ми казваш,че ме обичаш,а после разбирам,че си бил сгоден за сестра ми?!?!?!?!?!? – крещях на Кайл,който ме гледаше объркано-извинително.
Бях толкова бясна,че насочих силата си към Кайл.Той щеше да си го получи,лъжецът му мръсен!!!
Внезапно,сякаш от нищото,бях отблъсната назад,като се ударих силно в земята.Усещах раните си от това,и разбрах,че са сериозни.Тогава чух Нейт (или така ми се стори) да казва с глас,какъвто никога не бех чувала от него.Той промълви,абсолютно смаян:
-Али?!...

Глава 17


-Али?! Това...това Ти ли си???? – попита Нейт с непознат глас.
-Хей...Нейт – каза тя,гласът й необикновен. –А това ако не е милата ми сестричка...
Надигнах се с усилие от земята.Явно бях станала по-силна – нормален човек би изгубил съзнание при такъв удар.Нейтън се озова до мен,преди да успея и да мигна.
-Аби,добре ли си? И как така си в съзнание?? При такъв удар... – каза той притеснено,изричайки мислите ми на глас.
-Знам – прекъснах го аз,а той ме прегърна. –Изглежда съм по-силна,отколкото мислехме.
-Ееех,Аби – промълви сестра ми,а аз я погледнах –Какво,Али? Трябваше ли да го правиш?
-О,удара ли? – попита тя,подсмихвайки се –Ами ти нападаше Кайл,трябваше да те спра. – И тогава тя се обърна към него,усмихвайки се на „годеника” си.А той стоеше,замръзнал на мястото си от шок,впил погледа си в момичето,приличащо толкова много на мен.
-Здравей,скъпи – каза тя с глас като кадифе,вниманието й изцяло насочено към него.
-Здр-р-авей – каза той с неовладян глас.
Колко странно,допреди 5 минути Кайл се обясняваше в любов на мен,а сега Първата му Любов стоеше пред него.Внезапно ситуацията ми се стори комична,що се отнасяше до Кайл.Но това сега нямаше значение.Исках единствено да говоря с Али,да разбера какво се е случило с нея...И как така беше жива.
-Хей,Али... – започна НЕйт,заставайки до нея.Тя го погледна някак раздразнено,но той само се усмихна. Тогава протегна стиснатия си юмрук към нея,чакайки нещо.Наблюдавах ситуацията любопитно,недоумявайки.Но тогава моето объркване се изписа и по лицето на сестра ми.
-Какво? – каза тя остро,не разбирайки.
Тогава и лицето на Нейтън смени изражението си. Той й отговори сериозно,с неразгадаем глас
-Оу,ами...нищо.Май се поубърках,предполагам. Изглежда все още съм изненадан,че си Жива – наблегна той на последното.Тогава тя се ухили виновно.
-Оу,това...Да,предполагам трябва да обясня.Но ако нямате против,първо бих искала да говоря с Кайл – тя се обърна към него,усмихвайки му се –Какво ще кажеш,мили? Ако Аби и Нейт са съгласни... – тя погледна към нас въпросително.
-Ами... – започна колебливо Нейт,но аз го прекъснах
-Разбира се – усмихнах се на Али –Колкото време ви е нужно – намигнах й,а тя засия срещу мен.
Тогава отиде при Кайл,хвана го за ръка и бързо изчезнаха.Обзе ме странно чувство,отидох и се сгуших в Нейт.
-Аби,какво...Ама защо ги остави...
-Не го направих заради тях – прекъснах го отново –Откога не сме били само двамата? – той ме погледна,а усмивката вече заемаше цялото му лице,когато ме целуна нежно,но настоятелно.
-Ела,мисля,че моментът е подходящ да ти покажа специалното ми място.
Погледнах го с любопитство,но той само се усмихна.Взе ме на ръце и след малко вече стояхме пред непозната за мен сграда.Застанахме пред една врата,а на нея имаше табела,която не разбрах: „Илюзионна Зала”
Той сложи нежно и внимателно ръцете си на очите ми,а кожата му бе толкова топла.Беше много приятно,да усещам допира на кожата му с моята.Тогава влезнахме в стаята.Не виждах нищо,но когато той свали ръце от очите ми,пред мен се разкри гледка,спираща дъха...
Беше удивително – стаята беше притъмнена,а навсякъде по стените и тавана блестяха многобройни звезди.Изглеждаха досущ като истински.Стоях и им се любувах,когато гледката пред мен се смени.Невероятно!!!
Погледнах смаяна Нейт,а той само ме гледаше усмихнато-самодоволно.Тогава на мястото на звездите се появиха дървета.В стаята стана светло и тогава пред очите ми беше приказна гора.
Слънцето светеше,и дори сякаш пееха птички сред клоните – чувах прекрасните им песни.Природната гледка пред мен и около мен не можеше да се опише с думи.И тъкмо когато мислех,че не може да стане по-хубаво,имитацията в стаята отново се смени...
Сега пред мен бе най-прекрасния залез на света. Никога не бях виждала такова нещо!!!
Хванах Нейтън за ръка,като и двамата усетихме искрата,преминала между нас.Тогава той ме целуна, а аз отвърнах с желание...
Лежах в прегръдките на Нейт,а той бе обгърнал здраво ръцете си около мен.Не отричах колко ми харесваше да чувствам докосването му..
Изправих се,за да го погледна в очите.
-Нейт? – промърморих
-Хм...?? – отвърна ми,малко разсеяно.Тогава промълвих:
-И аз те обичам... – казах,наблюдавайки реакцията му.Отначало той сякаш не ме чу.Тогава,осъзнал думите ми каза:
-Аби...Т-ти... – тъкмо се канеше да каже нещо,когато сложих ръка на устата му.
-Шшт.Тихо,Любов.Казах ти истината,и не бих искала да развалиш прекрасния ми момент.Всичко е чудесно,и няма нужда да казваш каквото и да било – отдръпнах ръката си и го целунах.Той отвърна,но след това откъсна устните си от моите.
-О,трябва да го кажа...И аз те обичам!!!Винаги съм те обичал,още от много отдавна..Обичах те и когато се срещнахме тук,и ти ме видя да свиря,падайки в онзи храст... – думите се изливаха от него,сякаш напирали да излязат дълго време.Той ме гледаше усмихнат,а черните му очи безкрайно топли...
И отново след това,дълго време никой от двамата не проговори.
Събудих се,объркана.Бях загубила представа за времето и не знаех колко дълго съм спала.Огледах се за Нейт,но него го нямаше.Къде ли беше отишъл? Облякох се и се оправих,все още не разбирайки защо Нейт го няма.
Изведнъж вратата се отвори с трясък,а оттам влезе Даркивъл,държащ изпадналия в несвяст Нейтън.
Замръзнах на мястото си от шок.Тогава врагът ми проговори с усмивка на лицето си:
-Ако си умна,няма да предприемаш нищо рисковано.Само посмей да опиташ дори да направиш нещо,приятелчето ти ще пострада...доста фатално,бих казал. – ухили се още повече той.
-Ах,ти... – започнах вбесено,но той ме прекъсна.
-Нямам време за глупости.Сега изобщо не ми е до сладки приказки.Последвай ме на покрива,освен ако не искаш скъпоценния ти Нейт да... – не довърши той,отправяйки се към стълбите нагоре.
Не исках да го следвам,но страхът ми за Нейтън надделя и се отправих без да мисля към покрива.
Качих се,а там пред очите ми се разкри гледка,която не бях виждала дори и в най-ужасните си кошмари...

Ето и края.. Ако някой изобщо чете...

Глава 18:

...Финален Сблъсък...


Положението на покрива ме хвърли в ужас.Не само Нейт бе пленник на Даркивъл.Гледах Кай,по-малкият ми брат,който също беше в несвяст,обграден от дебели и здрави нишки,държащи го в плен...
Стоях,не можейки да помръдна от ужас и уплаха.Те бяха намесили и семейството ми в това!!!
-НЕЕЕЕ!!!!КАЙ!!!!!!!! – крещях,по-уплашена от когато и да било,като тялото ми се тресеше от гърчове на страдание.Тогава пред мен цъфна сестра ми,усмихвайки се зловещо.Тогава се изсмя.
-Не си прави труда,малка Аби.Той вече е на път да се превърне в слуга на Даркивъл и ти не можеш да промениш това!! – каза тя,като отново се засмя.Не можех да повярвам!!!!! Скоро Кай щеше да бъде едно от чудовищните слуги на заклетия ми враг... Погледнах към Нейт,който беше вързан точно до Кай.Тогава той отвори съвсем леко очи и с поглед ми посочи нещо.Проследих погледа му и недалеч от мен забелязах калъфа за китара,с меча ми вътре!ДА!
Но в същото време смеха на сестра ми отново привлече вниманието ми.Тя ме погледна,а в очите й с изненада прочетох омразата,която изпитваше към мен...Защо?!
-Е,Аби,и твоето време дойде...Убита от собствения си брат!! – завърши тя,смеейки се за пореден път.Тогава видях там,където допреди малко беше вързан Кай,сега седеше и се противеше огромно чудовище,досущ като първото,което видях в училище.С голяма усмивка на уста Али махна с ръка,и оковите около него изчезнаха.Чудовището скочи,заставайки срещу мен и изръмжа.Тогава Али му заповяда: -Убий я!!!
Чудовището се запъти към мен,но аз вече бех скочила и отварях калъфа.
Тогава изкарах меча оттам,а сърцето ми се бе свило в гърдите ми.
Стоях срещу Кай и не можех да повярвам...Гледах го,застанал пред мен и пак не можех да проумея факта,че му се е случило...Той,братчето ми,което беше толкова скъпо за мен и винаги щеше да е в сърцето ми...Дааа,имаше специално място в сърцето ми само за него,отделно с Нейт...
Стоях и се колебаех,въпреки че знаех какво трябва да направя...Сълзите вече се спускаха от очите ми, когато се порязах и усетих кръвта да се стича...
Знаех,че това ще го убие,но също така знаех,че това не е той,че истинската му същност вече беше мъртва,превръщайки се в окаяното и зло същество, стоящо пред мен...
Тогава се затичах към него,все още не знаейки как ще намеря смелост да направя това,което се канех.. Но в същия момент той скочи към мен,за да ме убие. Държах меча пред себе си,и когато той скочи в/у мен,усетих как острието го прониза...
Няколко секунди той се гърчеше в/у мен,а след това застина,напълно неподвижен...
Обзе ме ужасна мъка,но тя бързо бе заместена от ярост,когато погледнах към Али.Усещах,че очите ми са червени от гняв,и тогава скочих към нея,събаряйки я на земята с насочен меч.Обаче тъкмо да забия меча в тялото й,ръката ми замръзна във въздуха.Та тя ми беше сестра!! И осъзнавайки това,бях спряла секунда преди да я разсека на две.
Изведнъж чух как Нейт,вече свестен,викаше:
-Направи го,Аби!!!Давай!!! – обърнах се изумена към него,казвайки:
-Но тя ми е сестра!! А вече загубих брат си... – възразих му,плачейки.Тогава думите на Нейтън ме изумиха
-Напротив,не ти е сестра! Не виждаш ли,че ТЯ уби Кай??Това НЕ Е Али!!!!!!!!!!!!
И тогава момичето пред мен започна да се променя.Изведнъж пред мен се появи мъж,когото разпознах–Даркивъл.Но тогава кой...Погледнах нагоре,прекъсвайки мислите си.И изведнъж,там,където до преди малко стоеше врагът ми,сега виждах Кайл!!
Нямах представа...Как беше възможно?? Значи сестра ми е мъртва,и аз никога не съм се срещала с нея...
Тъкмо замахнах пак,за да пробода Даркивъл с меча ми,и усетих как нещо ме запрати далеч от него.
Очите ми пробляснаха в червено,а аз отвърнах на удара на Кайл,прилагайки силата си в/у него.Запратих го надалеч,удряйки го два пъти в стената,и го вързах здраво с нишки от магия.Тогава се порязох пак,обръщайки се отново към Даркивъл.С изненада забелязах,че нямаше там,където стоеше преди секунди.Внезапно усетих нещо зад себе си,и почувствах болка от пробождане. И тогава всичко стана черно...

От името на Нейт:

Гледах как Аби отстрани от пътя си Кайл.Не можех да отрека,колко добър боец бе станала.Тогава с голямо задоволство наблюдавах как тя се насочи отново към Даркивъл.Но него го нямаше там!! Усетих и нейната изненада.
Изведнъж,с ужас забелязах как Той се появи зад нея.Преди тя да го усети,или аз да я предупредя,вече я беше пронизал с ножа,който държеше.Все още вързан,усетих как сълзите се заспускаха от очите ми Бях в шок,неспособен да отроня и дума.Не!!! Тя не можеше да е...
Стиснах очи,борейки се с болката,разкъсваща душата ми на хиляди парченца.Едва освободил се,казах заклинанието,призоваващо Великите,наум.
Знаех,че като скъсам оковите си,това щеше да ме убие,но приветствах смъртта,защото там,където отивах беше и Аби,и Али,семейството ми и всички,които обичах...
Внезапно усетих тялото си,издигащо се във въздуха.
Усетих как силите ми укрепват,и знаех,че това бяха Те.Очудено осъзнах,че все пак бяха дошли,отзовавайки се на призоваването ми.Тогава стъпих на земята,поглеждайки към Тях.Видях и все още лежащата в безсъзнание Аби.Поклоних Им се и Ги замолих:
-Моля Ви...Умолявам Ви,направете всичко възможно,за да спасите Аби...
-Знаеш цената за това,Нейтън – отвърнаха хорово Те
-Да,знам я – казах –И съм готов да я платя.Готов съм на всичко,за да е добре Аби.
-Тогава е решено – казаха пак Те –Даркивъл – обърнаха се към него –Знаем за престъпленията,извършени от Теб.И сега ще дойдеш с нас,за да понесеш последиците от действията си.
При тези Им думи ме заля истинска радост.Тържествувах,че най-накрая Даркивъл ще си го получи,прекарвайки вековете в плен.Наистина бях щастлив,че всички,погубени от него,бяха отмъстени.Радвах се,и наблюдавах как светлина обгърна Абигейл,вдигайки я във въздуха.Знаех,че сега тя ще е добре.Тогава тя заслиза към земята,а аз застанах под нея с протегнати ръце.
Тя падна в прегръдките ми,а аз се усмихнах,когато видях,че тя отвори очи...

Абигейл:

Сред мрака внезапно почувствах топлина,обгръщаща ме цялата.Усетих как силите ми се възстановяват,и тогава отворих очи.Веднага ме заля радост,виждайки лицето на усмихнатия Нейт пред мен.Прегърнах го пламенно,но и трябваше да ми обясни някои неща.
-Нейт,какво стана?Ами Даркивъл???
-Спокойно,Аби.Той и Кайл вече са наказани.Не бих искал да съм на тяхно място,прекарвайки годините затворен. – той се усмихна отново.
-Значи всичко свърши? – попитах радостно невярваща.
-Да...Вече всичко е наред – отвърна ми той.Въобразявах ли си,или имаше нещо в гласа му? Може би ми се е сторило...
-Радвам се – казах,притискайки се в него –Най-накрая свърши.И ще можем да сме заедно... – усмихнах се щастлива и го целунах.Той прие целувката,но когато устните ни се разделиха,думите му се врязоха право в сърцето ми
-Аби...Това надали ще стане.Не можем да сме заедно.Неее,почакай да ти обясня – помоли той,когато отворих уста да кажа нещо.
-Добре,да чуем – казах едвам,като мъката ме завладяваше все повече.Кога ли болката щеше да спре??
-Раздялата ни не е заради теб.Мога дори да кажа,че не е и заради мен.Когато Даркивъл те нарани,трябваше да направя нещо,не можех просто да те гледам в несвяст.Тогава казах наум заклинанието,призоваващо Великите.Те следят за равновесието във всички светове.Великите са Тримата най-силни и могъщи магьосници.Единият властва над Тъмната магия,Другия над Светлата,Добра магия,а Третият и най-силен измежду тях,властва и над Двете.Така аз Ги извиках,молейки Ги да те спасят.
Но всяка молба към Великите трябва да се плати от този,който иска помощ от Тях.След като Те ти помогнат,трябва и Ти да Им върнеш услугата.И тъй като аз поисках да те излекуват,в замяна трябва да отида с Тях,за да Им служа.Те ще ме пращат на мисии,а когато успешно осъществя 10 от тях,ще бъда свободен и дългът ми ще е изпълнен..Ако още съм жив,тога... –Думите му бяха прекъснати от целувката ми.
-Аз ще те чакам – казах и сложих пръсти на устните му,когато понечи да възрази –Не,няма нужда да спорим сега,когато времето ни заедно изтича.Аз ще те чакам,независимо колко дълго те няма.Винаги ще съм тук и винаги ще те обичам.Не искам банални приказки,че ще срещна друг и такива глупости.Ти си единствения за мен.Мога да понеса да те няма,когато знам,че ще се върнеш при мен.Обичам те и ще бъда винаги тук за теб... – той ме гледаше изумено,но виждах как щастието в очите му беше голямо,и той ме целуна,както никога до сега... Тогава го извикаха,той трябваше да тръгва.
Когато тръгна да върви към Тях,изтичах при него.Той ме погледна учудено.Тогава го целунах отново,дълго и страстно.След което го прегърнах,прошепвайки в ухото му:
-Не забравяй–ще те чакам...Винаги!!!
Той ме целуна отново,и пристъпи в кръга светлина, обграждащ Великите.
Тогава светлината лумна,ставайки все по-силна,а накрая изчезна внезапно.Стоях на покрива,а сълзите пълнеха очите ми.
И въпреки всички емоции,бушуващи в мен,сега в ума ми беше само една мисъл,упорито загнездила се там...
Стоях,като не спирах да си мисля:
„Ще те чакам...Обичам Те!!!”