Емоцията в мен

Заглавие: Емоцията в мен Чет Окт 08, 2009 10:34 am

"Приятелство"

След много години приятелство и преживяни случки,двамата с теб отново сме на кръстопът...неизказаните думи,емоции...пречка винаги са били между нас...В моите очи ти виждаш -несподелените емоции...В твоите -аз виждам неизказаните думи...Защо не можем да си кажем на глас тези така прекрасни чувства,които са истински,колкото нас самите! Аз бях твоят идол...Ти за мен беше всичко,най-близкия ми човек на планетата!Когато плачеше,аз не плачех с теб,а утешавах те , като истински приятел!Ти мен не видя да плача никога...защото аз плачех със сърцето си...моите сълзи винаги бяха толкова истински,колкото твоите!Моята прегръдка за теб беше най-успокояващото нещо,моята усмивка-заслепяваща слънцето и караща те да се усмихваш и ти!Моите очи-толкова искрени-караха те и ти да казваш истината - с твоите!Двойката ръце,докоснали се с длани, ни караше да изтърпим и най-лошите новини!След много години аз погледнах те и не видях нито емоции, нито думи...уплаших се!Ти вгледа се в мен и видя разочарованието...Заболя те...До сега не бе изпитвала такава болка...Ти се разплака...Аз също...Но разликата беше,че плачехме с различни сълзи!Ако можеше да видиш как плача аз...Ти ми проговори...Аз не успях да ти отвърна,защото нямах кърпичка да изтрия сълзите от сърцето си...Тогава разбрах-нещо се случи с нас!Изтрих твоите сълзи с прегръдка...Но ти моите не успя да заличиш!Предаде ме...Твоят идол...Защо?-Тогава за пръв път те видях да плачеш с моите сълзи-от сърце!

"Обратно в миналото"

След приятна емоция,всеки си казва:върнах се в миналото,изживях го отново.Но същото ли е като първия път?Едва ли,защото предишния път е било неочаквано и запомнящо се.След този спомен чувстваш ли се по-различно?Навява ли ти тъга?Сега разбираш,че не е същото ,че искаш да се върнеш във времето,за да го изживееш истински.В сънищата си се потапяш в миналото и не ти се иска да се събуждаш.Но това ли желаеш?Да живееш в света на съня?На спомена?Обратно в миналото ако беше истина...би направил/а всичко,за да бъде реалност,да си щастлив/а.Казват,че даден човек влиза в живота ти,за да те научи на нещо и после излиза от него.Ами ако не искаш този човек да те напуска?Не желаеш да забравиш гласа,мириса на кожата,нежните ръце,усмивката,дълбоките му/й очи.Отново ти се иска да превъртиш часовника назад...Ако можеше да щракнеш с пръсти и да се пренесеш в Рая.Какво ли би се случило тогава?Да се събудиш?Не то би било прекалено жестоко спрямо теб...Защото никъде другаде-истината не е така чиста,емоцията толкова силна,болката така истинска,трагедията толкова жестока,щастието така реално...Никъде другаде освен в миналото.

Заглавие: Re: Емоцията в мен Нед Яну 10, 2010 6:08 pm

"Признание"

Никога преди не знаех какво е усещането да изпитваш толкова смесени чувства наведнъж-гняв,страх,болка,състрадание,безпомощност...Докато не настъпи денят,в който сърцето ми бе разкъсвано като с ножове,а от душата ми с всяка секунда се откъсваше по някое парченце.Виждайки болката и сълзите,които не можех да спра,нито утеша...аз умирах...и това не можех да спра...Да преливаш от енергия,да усещаш адреналина,който пулсира из цялото ти тяло и да се чувстваш толкова безпомощен...Не можех да изрека "сбогом",затова ги прегърнах (приятелите,които никога нямаше да видя,усетя и докосна) и тогава усетих как цялото ми тяло се тресе и агонизира от взаимната ни болка. Появи се лъч надежда,но бързо бе заличен...Макар и на лунна светлина аз видях поражението в очите им...тогава умрях за втори път.Оставаше ми само едно и то бе най-трудното,което ми се е налагало да направя.Изправих се с гордо вдигната глава,впрегнах всичките си сетива-да запомнят този свещен за мен миг,който никога нямаше да залича от съзнанието си.Запомних всяка сълза,всяка измъчена усмивка,всяка топла прегръдка...Накарах краката си насила да поемат пътя който никога вече нямаше да извървя.Колкото повече се отдалечавах от тях (приятелите,които никога вече нямаше да видя) толкова повече тялото ми преставаше да регистрира признаци на живот-сълзите ми пресъхнаха оставайки там на място,светлината в очите ми-изгасна като свещичка на рожден ден - завинаги,краката ми се движеха все по бавно и на автопилот,главата ми все повече замайваше и най-ясните образи,вече не чувах пулсът в ушите ми,ударите на сърцето ми сякаш замлъкнаха...Останах в това състояние за неизвестно време.В началото помислих че не съм чул правилно,нещо в мен оживя ,събуди се-сълзите се размекнаха и потекоха с такава скорост че едва ли можех да ги спра и да исках.Погледът ми стана ясен,въпреки всичките сълзи-светлината се връщаше!Умът ми регистрира такъв силен сърдечен удар,какъвто краката ми, все още сковани не можаха да понесат.Главата ми се избистряше,това накара и краката ми да се събудят.След като всичките ми сетива работеха отново с невероятна скорост -усетих прилив на сили и поех по пътя който винаги щях да изминавам и по който бях свикнал да минавам.Виждайки ме отдалеч те (приятелите,които винаги щях да виждам) забелязаха нещо ново вглеждайки се в мен...Стройната и самоуверена походка,блясък от победа в очите ,а не поражение,усмивка, а не свити устни в болка...Освен прегръдки и целувки усетихме взаимната си подкрепа и привързаност.Но най-важното- щастие!Бяхме по щастливи и нещастни едновременно от всеки друг ,но това нямаше значение-ние бяхме заедно само това имаше значение!

Заглавие: Re: Емоцията в мен Чет Яну 21, 2010 3:23 pm

"Когато се сблъскат два свята "

Два свята толкова различни един от друг,но същевременно толкова близки.Опиташе ли се някой да ни опознае,моментално вдигахме невидимите стени,които само помежду си можехме да разрушим.На моменти правейки се на безразлична,аз виждах как следиш всяко мое движение и забелязваш всяка промяна в изражението ми.Ти не подозираше за това,защото не беше единствената,която имаше усет към всеки детайл.Не осъзнавах как ти действа присъствието ми и какъв контрол имам над теб,докато другите не го забелязаха.Забавех ли крачка...правеше го и ти,погледнех ли те тъжно...мигом и твоите очи потъваха в тъга.Опитваше се да го скриеш,но очите ти ми говореха много повече от думите ти.Тръгнех ли си...ти загубваше и малкото хладнокръвие,което беше маска за пред околните.Докато аз около теб се чувствах по-силен,защото знаех,че ще срещна погледа ти,който ме пази от всичко.Усетех ли страха или колебанието ти, всичко в мен ръмжеше виждайки те така...затова заставах плътно до теб,показвайки ти цялата си подкрепа.От друга страна видеше ли ме в друго състояние,освен щастливо-цялото ти тяло се стягаше,а погледът ти ставаше убийствен за околните.Твоят образ им вдъхваше страх,възприемаха те като буря,която може всеки момент да ги унищожи.И бяха прави,през повечето време ти демонстрираше само тази част от себе си.Но ти ме обичаше,защото виждах и слънчевата ти страна,до която ми позволи да се докосна.Дори когато бях сериозен,ти казваше,че те разсмивам-това винаги си оставаше непонятно за мен.Но въпреки това,знаех че денят ми ще е прекрасен,независимо какво ще се случи-щом видех усмивката ,с която се усмихваш само на мен.Не беше нужно да изричам на глас какво искам,ти го знаеше още от преди това.Бягайки рамо до рамо ,разменяйки си усмивки,дори дъждът ни се усмихваше,като ни позволяваше да виждаме ясно през падащите му капки и съвсем да забравим за студа.Въпреки че на теб студът не ти въздействаше-сякаш беше неуязвима за него.Опирайки се в мен ,знаех че съм ти нужен и оставахме така потънали в мълчание.От друга страна отпуснех ли глава със забит поглед надолу,ти усещаше колко си ми нужна и заставаше плътно до мен като щит (отново опитвайки се да го прикриеш).Но нашите два свята се сблъскаха с такава скорост,че успяхме за малкото време да осъзнаем само колко сме свързани...повече от всеки друг.И винаги щеше да е така -"завинаги с теб,завинаги помни",това ни накара да се усмихнем.

» Коментари за Емоцията в мен