Малко инфо за книжките..

New Moon
В превод - "Новолуние" (официалният български превод ще излезе на 9 март),заглавието на тази книга напомня онази фраза на Луната,в която тя е най-малко видима,за най-тъмната нощ.В New Moon Бела изживява най-тъмният период от живота си.

Eclipse
В тази книга Бела отново трябва да избира-не само между човешкия живот и съществуването на вампирите,а и между две от най-важните личности до себе си.Разкъсаната червена панделка символизира именно това..

Breaking Dawn
Бялата царица на корицата на четвъртата книга е метафора за Бела и промените,които се случват с нея в четрите книги.За да не развалям удоволствието ви сега,ще запазим в тайна останалото.Добрата новина е,че до края на годината "Егмонт България" ще издаде и четирте книги на български език..

Историята зад „Здрач”
(*Забележка: Написаното по-долу е превод на историята, която Стефани сама е написала )
Получавам тонове от въпроси за това как ми хрумна идеята за „Здрач” и за това как публикувах книгата. Може би, правейки това, провалям страницата с често задавани въпроси, но ето я цялата история:
Написването: Знам точната дата, на която започнах да пиша, защото това беше също и денят на първия урок по плуване на моите деца. Затова мога да кажа със сигурност, че всичко започна на 2 юни 2003г. До този момент не бях писала нищо освен няколко глави ( на други истории), с които никога не стигнах по-далеч, и въобще нищо друго от раждането на първия ми син, шест години по-рано.
Събудих се (на този 2 юни) от много ясен сън. В съня ми двама души водеха напрегнат разговор в една ливада в гората. Единият човек от двамата беше просто обикновено момиче. Другият човек беше невероятно красив, блестящ и вампир. Те обсъждаха труднистите при фактите А) , че се влюбваха един в друг и В) , че вампирът е особено привлечен от миризмата на нейната кръв и че му е трудно да се въздържа да не я убия веднага. За това, което всъщност представлява препис на моя сън, виж глава 13 („Признания”) на книгата.
Въпреки че имах милион неща за вършене (т.е.правене на закуска за гладни деца, слагане и сменяне на памперси, намиране на банските, които никой никога не слага на правилното място и т.н.), стоях в леглото, мислейки си за съня. Толкова бях заинтригувана от историята на безименната двойка, че направо мразех идеята да забравя за нея; беше един от тези сънища, които те карат да се обадиш на приятелката си и да я отегчаваш с подробни описания. (Също така вампирът беше толкова добре изглеждащ, че не исках да забравя в главата си как изглеждаше.). Без желание, аз накрая станах и направих неотложните необходимости, а после седнах пред компютъра да пиша – нещо, което не бях правила от толкова дълго време, че се чудех защо дори си правех труда. Но не исках да загубя съня, затова написах възможно най-много от това, което помнех, назовавайки главните герои „той” и „тя”.
От този момент нататък не минаваше и ден без да напиша нещо. В лоши дни пишех само по страница или две; в добри дни свършвах една глава и после няколко. Пишех най-вече през нощта, след като децата бяха вече заспали, за да мога да се концентрирам за повече от пет минути без да бъда прекъсвана. Започнах от сцената в ливадата и писах до края. След това се върнах в началото и писах докато парчеатата се съединиха. Заковах „златният клин”, който ги съединяваше, в края на август, три месеца по-късно.
Отне ми малко време докато намеря имената на моята анонимна двойка. За моя вампир (в който бях влюбена още от първия ден) реших да използвам име, което някога е било смятано за романтично, но е било остаряло от десетилетия. Г-н Рочестър на Шарлот Бронте и г-н Ферарс на Джейн Остин бяха героите, които ме отведоха до името Едуард. Изпробвах го и открих, че пасва добре. Моята главна женска роля беше по-тудна. Нито един от начините, по които я наричах, не изглеждаше правилен. След като прекарах толкова много време с нея, заобичах я като дъщеря и никое име не беше достатъчно добро за нея. Най-накрая, вдъхновена от тази любов, й дадох името, което пазех за моята дъщеря, която никога не се появи и беше малко вероятно да се появи на този етап: Изабела. Урраа!! Едуард и Бела бяха наименовани. За останалите герои направих много проучвания в стари статистически данни от преброяване на населението, разглеждайки за известни имена през времената, през които са били родени. Малко незначителни факти: Розали първоначално беше „Карол”, а Джаспър беше първоначално „Роналд”. Новите имена ги харесвам много повече, но от време на време правя неволна грешка и пиша Карол или Рон без да искам. Това наистина обърква хората, които четат моите чернови.
За моето място на действие знаех, че имам нужда от някое място, което е абсурдно дъждовно. Обърнах се към Google, както правя за нуждите на всяко мое проучване, и търсих за място с най-много валежи в САЩ. Това място се оказа Олимпийския полуостров в щата Башингтон. Изтеглих си карти на района и ги разучих, за нещо малко, извън пътя, заобиколено от гора...И там, точно на мястото, на което исках да бъде, се намираше много малък град, наречен Форкс. Не можеше да бъде по-идеален дори и ако сама му бях дала име. Потърсих снимки на района в Google и ако името не ме беше убедило, то разкошните снимки щяха да свършат работата. (Снимки като тези (на малко път от Форкс). Виж също forks-web.com. Изучавайки Форкс, открих резервата Ла Пуш (La Push Reservation), дом на племето Quileute . Историята на Quileute е запленяваща и няколко въображаеми члена от племето бързо станаха съществени за моята история.
По това време Едуард и Бела бяха буквално гласове е главата ми. Те просто не можеха да спрат. Седях до толкова късно вечерта до колко можех, опитвайки се да напиша всичките неща, които ми бяха в главата, а после допълзявах, изтощена, до леглото ( бебето ми все още не спеше през нощта) само за да бъде започнат друг разговор в главата ми. Мразех да загубвам каквото и да било, защото го забравях, затова ставах и се насочвах обратно към компютъра. В крайна сметка взех химикал и тетрадка при кревата ми, да записвам бележки, за да мога да поспя малко. Винаги на сутринта беше вълнуващо предизвикателство да се опитам да разкодирам нещата, надраскани на страниците в тъмното.
През деня не можех също да стоя далеч от компютъра. Когато бях залостена по време на уроците по плуване на 115-градусова жега във Феникс, измислях схеми, планирах сюжета и се прибирах в нас с толкова много нови неща, които дори не можах да напиша достатъчно бързо. Беше типичното лято за Аризона, горещо, слънчево, горещо, и горещо, но когато мисля за тези три месеца, си спомням дъжд и студени зелени неща, сякаш наистина бях прекарала лятото в Олимпийския дъждовна гора.
Когато бях свършила съществената част на романа, започнах да пиша епилози... много епилози. Това в крайна сметка ме насочи към факта, че не бях готова да се откажа от своите герои и започнах да работя по продължението. Междувременно, продължих да поправях „Здрач” по най-обседващия начин.
По-голямата ми сестра, Емили, беше единствената, която наистина знаеше какво си бях наумила. През юни започнах да й изпращам глави след като ги свършех и скоро тя стана моята окуражителка. Винаги проверяваше дали имах нещо ново за нея. Емили беше тази, която първа предложи, след като бях свършила, да се опитам да публикувам „Здрач”. Аз бях толкова зашеметена от факта, че наистина бях завършила цяла, цялостна книга, че реших да се вслучам в нея.

Продължение(не се събра в един пост):
Публикуването: Да го кажа по-леко бях наивна за публикуването. Мислех си, че става по следния начин: принтираш копие от твоя роман, увиваш го в кафява хартия и го изпращаш в издателска къща. Хо хо хо, добър опит. Започнах да се ровя из Google (естествено) и започнах да разбирам, че това не е начинът, по който се прави. (Филмите ни лъжат! Защо?! Странична бележка: Няма да можете да се насладите на новата версия на „Деца на килограм” от Стиив Мартин, когато разберете колко изумително невъзможно е публикуването на сценария, който съдържа). Цялата постановка с писмата, пълни с въпроси, литературните агенти, едновременното предаване на информация срещу изванредното предаване на информация, резюмирането и т.н. беше изллючително смущаваща и аз почти се бях отказала там. Със сигурност не беше вярата в невероятния ми талант, която ме накара да продължа напред; мисля, че това беше фактът, че просто обичах героите си толкова много, и те бяха толкова истински за мен, че исках и други хора да знаят за тях също. Присъединих се към WritersMarket.com и съставих списък с издатели, които приемаха неискани представяния на ръкопис, и с литературни агенции. Беше около това време, когато малката ми сестра, Хайди (Heidi), ми спомена сайта на Джанет Иванович. В нейната секция за писатели, Джанет Ив. е споменала Writers House, сред някои други, като „истинското нещо” в света на литературните агенции. Writers House беше на първо място в списъка ми с най-желаните, но и най-малко вероятните литературни агенции. Изпратих около 15 запитвания ( и все още чувствам необясними пеперуди в стомаха си, когато проверявам пощенската кутия, от която изпратих писмата – изпращането им беше ужасяващо). Заявявам, само за информация, че въпросите ми наистина не стrуваха и не обвинявам никой, който ми изпрати отрицателен отговор ( Получих седем или осен такива. Все още ги пазя всичките). Единственият отказ, който наистина ме нарани, беше от една незначителна агентка, която действително беше прочела първата глава преди да отсече с брадвата. Най-злобният отказ дойде след като Little, Brown ме бяха избрали за сделка за три книги, затова не ме притесни изобщо. Признавам си, че обмислях да пратя обратно копие от този отказ заедно с рецензията, която получих от Publisher's Weekly, но реших да подмина това с достойнство. Големият ми дебют дойде под формата на един асистент в Writers House на име Genevieve. Не открих доста след това каква щастливка бях; оказа се, че Джен не е знаела, че 130,000 думи са много думи. Ако е знаела, че 130,000 думи се равняват на 500 страници, най-вероятно нямаше да поиска да го види. Но тя не знаеше (представете си ме как избърсвам потта от челото си) и тя попита за първите три глави. Бях развълнувана да получа положителен отговор, но и малко притеснена, защото чувствах, че началото на книгата не е най-силната й част. Изпратих по имейла тези три глави и няколко седмици по-късно получих писмо (Едва успях да го отворя, ръцете ми бяха сковани от страх). Но беше много мило писмо. Тя беше повторила с химикалка частта, в която казва колко много са й харесали първите три глави.(Разбира се, аз още имам това писмо) и тя помоли за останалата част от ръкописа. Точно това беше моментът, в който разбрах, че мога наистина да видя „Здрач” напечатан, и беше един от най-щастливите моменти в живота ми. Доста виках. Около месец след като бях изпратила ръкописа, получих обаждане от Джоуди Риймър (Jodi Reamer), литературна агентка, която искаше да представлява моята книга.Наистина се стараех да звуча като професионалист и пораснал човек по време на този разговор, но не мисля, че успях да я заблудя. Отново късметът ми беше огромен ( а аз обикновено нямам добър късмет – никога през живота си не съм печелила нещо, и никой не хващаше риба, когато аз бях в лотката), защото Джоуди е по-висш агент. Не можех да се озова в по-добри ръце. Тя е отчасти правистка, отчасти нинджа (в момента работи върху взимането на черен колан, без майтап), изумителна редакторка и страхотна приятелка.
Джоуди и аз работихме две седмици върху „Здрач”, за да го приведен във форма преди да го изпратим на редакторите. Първото нещо, върху което работихме бе заглавието, което първоночално беше Форкс (и аз все още имам малка слабост към това име). След това изгладихме някои неравности и Джоуди го изпрати до девет различни издателски къщи. Това наистина се отрази на моя сън, но за щастие не бях държана дълго време в напрежение. Меган Тингли (Megan Tingley) от Megan Tingley Books, of Little, Brown and Company прочете „Здрач” по време на полет през страната и се върна при Джоуди ден след празниците за Денят на благодарността с толкова огромен договор за закупуване на правата, че аз наистина си мислех, че Джоуди се шегува с мен – особено през частта, в която тя отказа предложението и поиска повече. Последицата от това беше, че до края на деня аз се опитвах да осъзная информацията не само че книгата ми щеше да бъде публикувана от един от най-големите издатели на книги за младежи в страната, но и те възнамеряваха да ми платят за това. За много дълго време бях убедена, че това беше някаква жестока практическа шега, но не можех да си представя кой можеше да стигне до такива невероятни крайности, за да изиграе шега на такава незначителна домакиня.
Ето така, за шест месеца „Здрач” бе сънуван, написан и одобрен за публикуване.
Източник: www.stepheniemeyer.com

Историята зад написването на "New Moon"

(*Забележка: Написаното по-долу е превод на историята, която Стефaни сама е написала )

**Забележка: Ако не сте чели “New Moon”, не продължавайте да четете.

Написването на продължение е съвсем различно преживяване, поне за мен беше.

Ако сте чели историята зад написването на „Здрач”, тогава знаете, че не си поставях за цел написването на роман или започването на кариера като писател. Просто пишех история за мое лично забавление, позволявайки й да расте както иска и да стигне до където иска. Никакво напрежение, просто забавление.

Първото продължение, което написах към „Здрач” – „Forever Dawn” – беше почти същото. Не планирах продължение повече отколкото планирах да пиша книга като цяло. Първоначално, „Здрач” имаше по-очертан край. Но когато беше завършен, започнах да пиша епилози. След като бях написала епилозите, всеки от тях дълъг повече от 100 страници, осъзнах, че не възнамерявах да спирам да пиша за Бела и Едуард. Един от тези епилози се превърна във „Forever Dawn”.

(Хората често ме питат дали някога възнамерявах да публикувам „Forever Dawn”. Отговорът е не. Защото първо, не е страхотен – напълно излагащ е на някои места. Въпреки това, част от съдържанието ще свърши работа за очертаване на книга 4, затова не мога да ви кажа също и за какво се разказва.)

Вече бях написа 400 страници, когато животът ми се преобърна с главата надолу. „Здрач” щеше да бъде публикуван. Хора щяха да прочетат какво бях напасала. Още по-специално – младежите щяха да четат това, което аз пишех. Несъзнателно бях написала роман за младежи. Много бързо осъзнах, че „Forever Dawn” не отговаряше на очакванията на младежите. Понеже бях изцяло потънала в историята, все пак завърших „Forever Dawn”, знаейки, че никога няма да види светлината на деня; дадох го на по-голямата ми сестра като подарък за рождения й ден. А след това започнах да пиша истинското продължение.
Най-голямото нещо във „Forever Dawn”, което не отговаряше на очакванията на младежите, бе следното: напълно бях описала остатъка от цялото ходене на Бела в гимназията, преминавайки към моменти от живота й с по-зрели теми. Така че, като започнах да скицирам „New Moon”, се върнах към последната година н Бела в гимназията и попитах героите: „Какво стана?” Бързо започнах да съжалявам, за това, че ги попитах за историята, защото те ми дадоха история, която не очаквах. По-специално, Едуард ми каза нещо, което не исках да чувам.

Може би тук трябва да спомена, че не съм луда (или поне не знам за това), просто аз съм писател на характери. Пиша историите си заради героите; те са мотивацията и наградата. Трудността със силни, определени герои е, че не можеш да ги накараш да направят нещо, което не е заложено в техния характер. Те трябва да са такива, каквито са, и като писател, те са често извън контрола ми. Като почнах да изграждам сюжета на „New Moon” (на този етап не беше дадено заглавие), стана ясно, че Едуард беше Едуард и че трябваше да се държи само както би се държал Едуард. И заради това Едуард щеше да замине.

Не! Не исках Едуард да си заминава. Изпаднах в емоционалнен пристъп, всяка част от който беше толкова силна и изпълнена с тъга, колкото и тези, които съм виждала във форумите за обсъждане на „New Moon”. Опитах се да го разубедя да не го прави. Представих му някои други идеи за развитие на сюжета. Умолявах го. Той остана неразвълнуван.

Някой ден, когато „Midnight Sun” (версията на Едуард за „Здрач”) може вече да бъде закупена, мисля, че ще ми е по-лесно да разбера какво става в главата на това момче. Вижте, точно когато Бела си мисли, че не е достатъчно добра за Едуард, Едуард вижда себе си като чудовище, лишено от душа, което унищожава живота на Бела и застрашава нейния задгробен живот. Инцидентът с Джаспър действа като катализатор, принуждаващ Едуард да действа. Той е решен да спаси Бела. И мисли, че единственият начин да направи това е да измъкне вампирите от живота й.

Глупав ли е..? В някои аспекти, да. Но той не може да види друг възможен начин да спаси Бела. Справянето на Едуард с идеята, че ако не е бил достатъчно бърз, ако не е бил прочел мислите на Джаспър точно в тази секунда от време, тогава нямаше ли това - смъртта – да е по-добра за Бела отколкото живота с Едуард? Ако тя умреше на 18, нямаше ли това да е по-добре от безсмъртено и лишено от душа, прокълнато съществуване? Едуард мисли така. Въпреки това, той знае, че никога не би бил способен да я гледа как умира. Следователно, по-добре е да се махне преди да се случи нещо, което да направи ухапването й необходимост...

И ето, че накрая се озовах с Едуард, който напускаше. Беше трудно хапче за преглъщане, но веднъж след като осъзнах неизбежността, имах интересен въпрос в ръцете си. ( А писателите живеят за интересни въпроси.) Какво ще стане, ако...Какво ще стане, ако истинската любов те напусне? Не просто обикновен гимназиален романс, не просто някакво случайно алтетично гадже, не някой, който може да бъде заменен. Истинската любов. Твоята друга половина, истинското съвпадение за твоята душа. Как ще стане, ако той си замине?

Продължение:
Отговорът е различен за всеки. Жулиета имаше своята версия, Мариан Дашууд (Marianne Dashwood) имаше своята, Изолда (Isolde) и Катрин Ърншоу (Catherine Earnshaw) и Ани Шърли (Anne Shirley) също имаха своите начини за справяне. Аз трябваше да отговоря на въпроса вместо Бела. Какво щеше Бела Суон да направи, когато истинската любов я напусне? Не просто истинската любов, ами Едуард Кълън. Никоя от останалите героини не загуби един Едуард (Ромео беше луда глава, Луилоуби (Willoughby) беше разбойник. Тристан (Tristan) имаше проблеми с лоялността, Хийтклиф (Heathcliff) беше просто чисто зло, Рут (Rhett) имаше слабост и изневеряваше с проститутки, а сладкият Гилберт (Gilbert) беше повече като Джейкъб, отколкото като Едуард). Та, какво става, когато истинската любов под формата на Едуард Кълън, напусне Бела?

Оставих Бела да отговори на въпроса за себе си, пишейки, за да видя какво ще реши. Трудно беше да напиша нейната болка, защото трябваше да я изживея, за да мога да я напиша, а аз често пишех през сълзите си. В същото време, винаги беше интеесно. Бела ме учуди със твърдост и настойчива решителност. Тя вървеше напред през болката, живеейки за другите – Чарли в случая – както винаги е бил нейният стил.

(Странична бележка: Има ги и тези, който мислят Бела за мекушава. Има ги и тези, които мислят, че историите ми са за женомразци – жената в беда трябва да бъде спасена от силен герой.)

За първото обвинение мога само да кажа, че ние можем да се справим с тъгата по наш си начин. Начинът на Бела не е по-малко валиден в главата ми, отколкото всеки останал. Хулители на нейното поведение не винаги взимат предвид, че тук говоря за истинска любов повече отколкото за гимназиално увличане.

Аз настоятелно отхвърлям второто обвинение. Аз съм за женската сила – погледнете Алис и Джейн, ако се съмнявате в това. Не съм против жените, аз съм против хората. Написах тази история от женска гледка точка, защото това дойде най – естествено, както можете да си представите. Но ако разказвачът беше мъж, това нямаше да промени събитията. Когато човешко същество е заобиколено от създания със свръсестествена сила, скорост, сетива и други най-различни необичайни способности, той или тя няма да е способен/на да задържи своят. Съжалявам. Просто така стоят нещата. Не можем всички да сме убийци. Имайки предвид всичко това, мисля, че Бела се справя сравнително добре. Тя спасява Едуард, все пак. Край на страничната бележка. Обратно към историята.)

И така беше родена встъпителната част на „New Moon” и с нея заглавието. За да следвам „Здрач”, ми трябваше същото настроение и в продължението. Тъй като това е най-тъмният период в живота на Бела, си помислих, че е подходящо да нарека книгата по най-тъмния вид нощ, нощ без луна.

Когато копията на книгата започнаха да попадат в ръцете на феновате, помолих хората да прочетат книгата два пъти, обещавайки да обясня защо по-късно. Е, сега вече е това по-късно и ето защо: първият път през „New Moon” открих, че читателите са толкова нетърпеливи поради отсъствието на Едуард, че не могат да се съсредоточат върху средната част на книгата. Те хвърлят поглед, бързо прочитат и преминават набързо напред, докато накрая не го намират отново. На този етап обаче те са пропуснали почти напълно главната част от романа. На второ четене, знаейки, че Едуард се завръща в историята на правилното място и време, читателят може да се поспре малко и да се наслади на чудото, което е Джейкъб Блак.

Не бях осъзнала до преди работата ми върху развръската колко много бяха придобили моите герои от това преживвяване. Жизненоважни неща. Без тази болезнена раздяла, Бела никога нямаше да осъзнае, че Едуард наистина е за нея. Без значение колко перфектен си мисли, че е той или колко неперфектна си мисли, че е тя, той й принадлежи. Думите просто не могат да уловят колко животопроменящ за Бела е характерът на това осъзнаване.

Еднакво преломно – Едуард най-накрая разбира силата на чувствата, които Бела тай към него, нещо, което той винаги е подценявал. Ето го нещото относно Едуард: той разбира природата на хората сравнително добре. Видял е стотици хиляди човешки връзки отвътре и никоя от тях не е достигнала до безкрайната преданост в любовта на Чарлисъл (Carlisle) и Есме (Esme), или тази на Алис и Джаспър, или дори тази на Розали и Емет. Можете ли да го вините, че той мисли, – след хиляда години безсмъртно съществуване – че е способен на по-силна обич отколкото неговата осемнадесетгодишна смъртна приятелка? Разбираемо, Едуард е малко „Аз знам всичко”. Той научава много неща по време на своето съществуване, най-важното от които е, че чувствата на Бела към него са изключение от човешкото правило. Друго нещо, което научава, е че, въпреки всичкото си знание, той сам е способен на отвратителни грешки в преценката си.

Ах, и след това ето го най-любимия ми подарък, който ми даде „New Moon”: Джейкъб Блак.

Превръщането на Джейкъб Блак в един от главните герои беше странен път за изминаване. Първоначално, Джейкъб беше просто инструмент. В „Здрач” Бела имаше нужда от начин, по който да разбере истината за Едуард, и удобно разположеното племе Quileute, с техните прекрасни легенди предоставиха страхотна възможност за разкритието. И така Джейкъб бе създаден – роден, за да каже на Бела тайната на Едуард.

Тогава се случи нещо, което не очаквах. Джейкъб беше първото ми преживяване, свързано с герой, който поема контрола – един маловажен герой, развиващ такава пълнота и живот, че не можех да го държа затворен в една малка роля. (След Джейкъб това се повтори с няколко герои, които исках да останат маловажни. Наистина обичам, когато се случва това, въпреки че често разваля моето схематично изложение.). От самото начало, дори когато Джейкъб се беше появил само в шеста глава на „Здрач”, той беше толкова реален. Повече отколкото трябва за една малка роля. Бела го харесваше. Нейното инстинктивно доверие и привързаност дойдоха без моята намеса. И не бях само аз, моята агентка също го харесваше: „Обичам този Джейкъб”, каза Джоуди (или нещо подобно, всичко стана през 2003г.).Моята редакторка се съгласи: „Можем ли да получим още от Джейкъб в историята?” попита Меган.

О, да, можем!

Последно продължение:
Пишех „New Moon” и редактирах „Здрач” в едно и също време. Така че когато Джейкъб Блак започна да поема контрола в „New Moon”, аз можах да се върна и да поставя Джейкъб и Били на по-централно място.

Много хора ми приписват заслуги, които не заслужавам; те си мислят, че аз знаех от самото начало, че Джейкъб е върколак. Това не е така. Предполагаше се, че „Здрач” ще е единствен роман, помните ли.? Докато пишех, в главата ми нямаше никаква мисъл за върколаци. Легендите на Quileute (Quill-yoot), които Джейкъб разказва на Бела в глава шеста на „Здрач”, са истински истории на Quileute, които научих докато разучавах племето (което е истинско племе с истинска завладяваща и мистериозна история). Всички са действителни легенди на Quileute, освен вампирския мит за „студенокръвните”. Лепнах се към историята за вълка ( действителната легенда на Quileute твърди, че те са произлезли от вълци, преобразени от магьосник), защото пасваше на моите непълни познания за вампирите и върколаците, които постоянно са във вражда. Сънят, в който Джейкъб се преобразява във вълк, за да защити Бела, нямаше предназначено значение по това време. Това беше моят начин да оставя Бела подсъзнателно да свърже ситуацията.

Разбира се, аз от всички хора най-добре трябва да знам, че сънищата могат да имат сериозно влияние върху живота на хората.

Сънят на Бела за вълка беше един от най-любимите ми визуални картини в „Здрач”. Когато започнах да работя върху „New Moon” , тази картина остана с мен. И аз си казвах дали няма да е по-добре, ако е наистина вярно – ако всичките легенди на Джейкъб се окажат абсолютен факт? Какво щеше да стане, ако Джейкъб наистина е произлязал от вълци?

Всичко започна да се подрежда тогава. На плажа Сам повече не беше просто вярващ в стари традиции – той беше първият съвременен върколак. Предупрежденията на Били бяха по-важни – той имаше конктректи доказателтва в ръцете си, повече от просто подозрения. А Джейкъб, горкият ми сладък Джейкъб, имаше цяла наследствена тайна, която само чакаше да се стовари върху него.

В този момент всички важни поддръжки на романа бяха на правилното място, а аз просто трябваше да ги напиша. Ха! По-лесно се казва, отколкото се прави.

Трудно е да се обясни колко весел бе процесът на писане за мен, когато пишех „Здрач”. Беше нещо, което правех за забавление, без никакво притеснение за това какво някой друг може да си помилси, защото никой никога нямаше да я прочете. За „New Moon” аз знаех, че хората щяха да я четат. И някои от тези хора щяха да имах светло червени химикални в ръцете си, докато четат. Знаех достатъчно за редакторския процес, за да знам, че предстояха болезнени промени; частите, които обичах най-много, можеше да не оцелелят след последната редакция. Щях да обмислям наново и да преглеждам и да преработвам. Това правеше писането на думите много трудно и през цялото време, докато пишех, имах ужасното чувство много подобно на сценична треска.

Отне ми около пет месеца, но редактирането беше много по-дълго и много по-трудно отколкото при „Здрач”. „New Moon” беше много трудна история за разказване не само емоционално, но и функционално. Нужна беше много работа.

Добрата новина е, че преодолях – или по-скоро свикнах с- сценичната треска. Третата книга беше много по-лесна в много отношения. Научих много от преживяването от „New Moon” и се развих като писател. Което е още по-хубаво, героите ми пораснаха и се развиха по интересни начини, което ми предостави много работа по време на писането на останалите книги от поредицата.

Източник: www.stepheniemeyer.com

» Какво ще правите след малко??