Breaking Down / Зазоряване-Български превод

Той седна до мен.
– Можеш да се откажеш от преструвките за колежа – получи каквото искаше. А и не сме направили сделка, така че нямаш задължения.
Изпръхтях.
– Не беше преструвка, Едуард. Аз не прекарвам свободното си време да кроя планове като някои хора. Какво можем да направим, за да изтощим Бела днес? – казах аз в жалка имитация на гласа му. – Той се засмя, не засрамен. – Наистина искам още малко да бъда човек. – Наклоних се за да прокарам ръка през голите му гърди. – Не ми е достатъчно.
Той ми хвърли съмнителен поглед.
– За това? – попита той, хващайки ръката ми когато се придвижи към стомаха му. - Сексът е бил разковничето през цялото време? – Той извъртя очи. – Ама защо не се сетих за това? – измънка той саркастично. – Можех да си спестя много спорове.
Засмях се.
– Да, вероятно.
– Толкова си човечна. – каза той отново.
– Знам.
Намек за усмивка разтегна устните му.
– Отиваме в Дартмут? Наистина?
– Вероятно ще се проваля след един семестър.
– Ще ти бъда частен учител. – Усмивката вече беше широка. – Ще заобичаш колежа.
– Мислиш ли, че ще можем да си намерим апартамент толкова късно?
Той направи гримаса, изглеждайки виновно.
– Ами ние, така де, вече имаме къща там. Нали знаеш, за всеки случай.
– Купил си къща?
– Недвижимите имоти са добра инвестиция.
Повдигнах една вежда и оставих темата.
– Значи сме готови, тогава.
– Ще трябва да видя дали ще можем да задържим колата ти за " преди" малко по-дълго...
– Да, боже опази да не съм защитена от танкове.
Той се ухили.
– Колко още можем да останем? – попитах.
– Добре сме откъм време. Още няколко седмици, ако искаме. И после можем да посетим Карлайл преди да отидем в Ню Хемпшир. Можем да прекараме Коледа с Рене...
Думите му обрисуваха едно много щастливо бързо постижимо бъдеще, освободено от болката на всички включени в него. Чекмеджето " Джейкъб", почти забравено, изтрака и аз измених мисълта си – на почти всички.
Това не ставаше по – лесно. Сега, след като бях открила точно колко хубаво може да е да си човек, беше изкушаващо да оставя плановете си в забвение. Осемнадесет или деветнадесет, деветнадесет или двадесет... Имаше ли наистина значение? Нямаше да се променя толкова за една година. И да бъда човек с Едуард... Изборът ставаше по – коварен с всеки следващ ден.
– Няколко седмици – съгласих се. И тогава, защото изглежда никога нямаше достатъчно време добавих. – Та, мислех си – нали знаеш какво исках да кажа за практиката преди?
Той се засмя.
– Можеш ли да задържиш тази мисъл? Чувам лодка. Мисля, че почистващия персонал е тук.
Искаше да задържа тази мисъл. Това означаваше ли, че няма да има повече проблеми с практикуването? Усмихнах се.
– Нека обясня бъркотията в бялата стая на Густаво и после можем да излезем. Има едно място в джунглата на юг...
– Не ми се излиза. Няма да се катеря по острова днес. Искам да остана тук и да гледам филм.
Той присви устни, опитвайки се да не се смее на сърдитият ми тон.
– Добре, както искаш. Защо не избереш някой, докато аз отворя вратата?
– Не съм чула чукане.
Той наклони глава настрани, заслушвайки се. Половин секунда по-късно прозвуча леко, боязливо почукване на вратата. Той се ухили и се запъти към коридора.
Закрачих към рафтовете под големия телевизор и прегледах заглавията. Беше трудно да реша откъде да започна. Имаха повече дивидита от видеотека.
Можех да чуя ниския кадифен глас на Едуард, докато се връщаше в коридора, обяснявайки на,както ми звучеше,перфектен португалски. Още един, по – груб човешки глас отговори на същия език.
Едуард ги въведе в стаята, сочейки към кухнята по пътя. Двамата бразилци изглеждаха невероятно ниски и тъмни до него. Единият беше закръглен мъж, а другата – деликатна жена, челата и на двамата бяха набраздени. Едуард жестикулира към мен с горда усмивка и чух името си, смесено в поток от непознати думи. Изчервих се малко като си помислих за бъркотията в бялата стая, с която щяха скоро да се сблъскат. Малкият мъж ми се усмихна учтиво.
Но дребничката жена с кожа като кафе не се усмихна. Тя ме зяпаше със смесица от шок, притеснение и основно първичен страх. Преди да мога да реагирам, Едуард им направи знак да го последват към кокошарника и те изчезнаха.
Когато той се появи отново, беше сам. Той закрачи уверено към мен и ме прегърна.
– Какво и има на нея? – прошепнах напрегнато, спомняйки си паникьосаното й изражение.
Той вдигна рамене невъзмутимо.
– Кори е част от индианците Такуна. Била е възпитана да бъде по – суеверна – или би могла да го наречеш, по – наясно – от тези, които живеят в модерния свят. Тя подозира какво съм, или поне е достатъчно близо. – Той все още не звучеше притеснено. – Тук имат свои собствени легенди. Либишоменът – кръвопиещ демон, който ловува изключително и само красиви жени. – Той ме погледна похотливо.
Само красиви жени? Е, това си беше ласкателство.
– Изглеждаше ужасена – казах.
– Тя е, но основно се притеснява за теб.
– За мен?
– Притеснява се защо съм те довел тук, сама. – Той се засмя мрачно и погледна към стената от филми. – Е, защо не избереш нещо, което да гледаме? Това е приемливо човешко нещо.
– Да, убедена съм, че един филм ще я убеди, че си човек. – Засмях се и заключих ръцете си около врата му, повдигайки се на пръсти. Той се наведе, за да мога да го целуна и тогава ръцете му се затегнаха около мен и ме повдигнаха от пода, за да не се налага да се превива.
– Филм, шмилм – Измънках, когато устните му се преместиха на гърлото ми, прокарвайки пръстите си в бронзовата му коса.
Тогава чух рязко поемане на въздух и той ме постави на земята бързо. Кори стоеше замръзнала в коридора, с пера в черната си коса, с голяма купчина от още пера в ръце и с изражение на ужас върху лицето си. Тя ме зяпна, премествайки погледа си, когато аз се изчервих и погледнах надолу. Тогава се съвзе и измърмори нещо, което дори и на непознат език очевидно беше извинение. Едуард се усмихна и отговори с дружелюбен тон. Тя извърна очите си и продължи надолу по коридора.
– Тя си мислеше, каквото си мисля, че си мислеше, нали? – смънках.
Той се засмя на обърканото ми изречение.
– Да.
– Ето – казах, протягайки се и избирайки филм случайно – Пусни това и можем да се преструваме, че го гледаме.
Беше стар мюзикъл със усмихнати личица и бухнали рокли отпред.
– Много медено месечно – одобри Едуард.
Докато актьорите на екрана танцуваха през жизнерадостната начална песен, аз се изтегнах на дивана, сгушена в прегръдките на Едуард.
– Ще се преместим ли обратно в бялата стая сега? – зачудих се разсеяно.

– Не знам... вече обезобразих таблата в другата стая отвъд поправка – може би ако ограничим разрушението до една част на къщата Есме може да ни покани отново някой ден.
Усмихнах се широко.
– Значи ще има още унищожение?
Той се засмя на изражението ми.
– Мисля, че ще е по – безопасно да е с предварителна подготовка, отколкото ако те чакам пак да ме нападнеш.
– Би било само въпрос на време – съгласих се небрежно, но пулсът ми препускаше през вените ми.
– Нещо има на сърцето ти ли?
– Нем . Здрава съм като кон. – Спрях за момент. – Би ли искал да проучим зоната на разрушение сега?
– Може би било по – учтиво да изчакаме докато сме сами. Ти може и да не забелязваш когато разпарчетосвам мебелировката, но това най – вероятно би изплашило тях.
Всъщност вече бях забравила хората в другата стая.
– Вярно. По дяволите.
Густаво и Кори се движеха тихо из къщата докато аз чаках нетърпеливо да приключат и се опитах да обърна внимание на хепи енд – а. Започваше да ми се доспива – макар, според Едуард, да бях проспала половината ден – когато един груб глас ме стресна. Едуард се поизправи, задържайки ме гушната до него и отговори на Густаво свободно на португалски. Густаво кимна и закрачи тихо към предната врата.
– Приключили са – каза ми Едуард.
– Значи това означава, че сме сам – сами сега?
– Какво ще кажеш за обяд първо? – предложи той.
Прехапах устната си, разкъсвана от дилемата. Аз си бях доста гладна.
С усмивка той взе ръката ми и ме поведе към кухнята. Познаваше лицето ми толкова добре, че нямаше значение, че не може да чете мислите ми.
– Това излиза извън контрол. – оплаках се когато най-накрая се почуствах сита.
– Искаш ли да поплуваш с делфините този следобед – да изгориш калориите? – попита той.
– Може би по – късно. Имах друга идея за изгаряне на калории.
– И каква беше тя?
– Ами, има ужасно много останала табла...
Но не довърших. Вече ме беше грабнал в обятията си и устните му заглушиха моите, докато ме носеше с нечовешка скорост към синята стая.

7.НЕОЧАКВАНО

Линията черно напредваше към мен през плътната като покривка мъгла. Можех да видя тъмните им рубинени очи да светят от желание, желаейки страстно плячката. Устните им се отдръпнаха, разкривайки острите им мокри зъби - някои, за да изръмжат, други, за да се усмихнат.
Чух детето зад мен да хълца, но не можех да се обърна да го погледна. Макар отчаяно да желаех да се уверя, че е наред, не можех да си позволя никаква липса на фокус сега.
Те се прокраднаха по – близо и черните им роби се залюляха леко при движението. Видях ръцете им да се извиват в нокти, с цвета на кост. Започнаха да се разделят, нагласяйки се така, че да ни нападнат от различни страни. Бяхме обградени. Щяхме да умрем.
И тогава, като внезапен проблясък от светкавица, цялата сцена беше различна. И все пак нищо не се бе променило – Волтури все още ни дебнеха, настроени за убийство. Единственото, което наистина се промени беше това как нещата изглеждаха за мен. Изведнъж, бях жадна за това. Исках да атакуват. Паниката се преобразува в жажда за кръв когато се приведох напред с усмивка на лицето си и ръмжене прозвуча през оголените ми зъби.
Изправих се в седнало положение рязко, събудена от шока.
Стаята беше черна. Също и гореща. Пот сплъстяваше косата ми на върха на главата ми и струйките се стичаха по гърлото ми.
Сграбчих топлите чаршафи и открих, че са празни.
– Едуард?
Точно тогава, пръстите ми срещнаха нещо гладко, плоско и неподвижно. Един лист хартия, сгънат наполовина. Взех бележката и отидох до другия край на стаята, за да включа лампата.
Външната страна на бележката беше адресирана до госпожа Кълън.
Надявам се, че няма да се събудиш и да забележиш отсъствието ми, но ако се случи, ще се върна много скоро. Просто отидох до континента да по ловувам. Заспивай и ще съм там когато се събудиш отново. Обичам те.
Въздъхнах. Бяхме тук около две седмици, така че трябваше да очаквам, че той ще трябва да замине за малко, но не бях мислила за времето. Изглежда съществувахме извън времето тук, просто носейки се в едно перфектно състояние.
Изтрих потта от челото си. Чувствах се абсолютно будна, макар часовникът на дрешника да показваше, че е след един. Знаех, че никога няма да мога да заспя, когато се чувствах толкова лепкава и ми беше толкова горещо. Без да се има предвид факта,че ако изгасях лампата и затворех очи със сигурност щях да вися настъпващите черни фигури в съзнанието си.
Станах и се залутах безцелно през тъмната къща, пускайки светлините. Изглеждаше толкова голяма и празна без Едуард в нея. Различна.
Оказах се в кухнята и реших, че може би утешението на храната е това, от което имам нужда.
Затършувах из хладилника докато не намерих съставките за пържено пиле. Пукането и цвърченето на пилето в тигана беше хубав, домашен звук; чувствах се по – малко нервна, когато той запълваше тишината.
Миришеше толкова хубаво, че започнах да ям направо от тигана, изгаряйки езика си в процеса. На петата или шестата хапка, обаче, се беше охладило достатъчно, за да мога да усетя вкуса му. Дъвченето ми се забави. Имаше ли нещо във вкуса? Проверих месото и то беше изцяло бяло, но се зачудих дали е напълно изпържено. Отхапах още веднъж експериментално; сдъвках я два пъти. Ъгх - определено зле. Скочих на крака, за да я изплюя в мивката. Изведнъж миризмата на пилешко и олио беше отвратителна. Взех цялата чиния и я изтърсих в боклука и тогава отворих прозорците, за да прогоня миризмата. Хладен бриз беше започнал да духа навън. Чувството за него върху кожата ми беше хубаво.
Бях абсолютно изтощена, но не исках да се връщам в горещата стая. Затова отворих още прозорци в стаята с телевизора и легнах на дивана под тях. Пуснах същия филм, който бяхме гледали миналия ден и бързо заспах на веселата интродукция.
Когато отворих очи отново, слънцето беше преполовило небето, но не светлината ме събуди. Чифт хладни ръце бяха обвити около мен, придърпвайки ме към него. В същото време, внезапна болка се появи в стомаха ми, почти като последвала реакция от удар в корема.
– Съжалявам. – измърмори Едуард докато прокарваше мразовитата си ръка по лепкавото ми чело. – Дотук със старателността. Не помислих колко ще ти е горещо кога ме няма. Ще инсталирам климатик, преди да си тръгна отново.
Не можех да се концентрирам върху това, което той казваше.
– Извини ме! – изпъшках аз, борейки се да се измъкна от ръцете му.
Той автоматично ме освободи.
– Бела?
Изстрелях се към банята, затиснала устата си с ръка. Чувствах се толкова ужасно, че дори не ме интересуваше – първоначално – че той беше с мен когато се наведох над тоалетната и се отдадох на гаденето.
– Бела? Какво има?
Все още не можех да отговоря. Той ме прегърна притеснено, махайки косата от лицето ми, изчаквайки докато можех да дишам отново.
– Проклето развалено пиле. – простенах.

– Добре ли си? – гласът му беше загрижен.
– Добре съм. – изпъхтях – Хранително натравяне е. Не трябва да виждаш това. Махай се.
– Малко вероятно, Бела.
– Махай се – простенах отново, борейки се да се изправя, за да мога да изплакна устата си. Той ми помогна нежно, игнорирайки слабите тласъци, насочени към него.
След като устата му беше чиста той ме занесе до леглото и ме сложи да седна внимателно, подпирайки ме с ръцете си.
– Хранително натравяне?
– Да – изграках – Направих си пилешко миналата нощ. Имаше гаден вкус, затова го изхвърлих. Но изядох няколко хапки първо.
Той постави студената си ръка на челото ми. Чувството беше хубаво.
– Как се чувстваш сега?
Обмислих това за момент. Гаденето бе преминало толкова внезапно, колкото се бе появило и се чувствах както всяка друга сутрин.
– Доста нормално. Малко гладна, всъщност.
Накара ме да изчакам един час и да погълна една голяма чаша вода преди да ми изпържи яйца. Чувствах се съвършено нормално, само малко уморена от това, че бях станала по средата на нощта. Той пусна CNN – бяхме толкова откъснати от останалия свят, че трета световна война можеше да се е разразила и ние нямаше да сме разбрали – и аз излегнах сънливо в скута му.
Новините ме отегчиха и се извъртях, за да го целуна. Също като тази сутрин – остра болка в стомаха ми, когато помръднах. Наклоних се далеч от него, притиснала здраво устата си с ръка. Знаех, че този път няма да успея до банята, така че се затичах към кухненската мивка.
Той отново държеше косата ми.
– Може би трябва да се върнем в Рио и да се консултираме с лекар. – предложи той притеснено когато изплаквах устата си след това.
Поклатих глава и завих към коридора. Докторите означаваха игли.
– Ще се оправя след като си измия зъбите.
Когато имах по-добър вкус в устата си, зарових из куфара си за малката аптечка за първа помощ, която ми бе опаковала Алис. Вдигнах малката синя кутийка и я зяпнах за един дълъг момент, забравяйки всичко друго.
Тогава започнах да броя наум. Веднъж. Два пъти. Отново.
Почукването ме стресна; малката кутийка падна обратно в куфара.
– Добре ли си? – попита Едуард през вратата. – Пак ли ти прилоша?
– И да и не. – казах, но гласът ми звучеше приглушено.
– Бела? Моля те, мога ли да влезна? – Сега вече притеснено.
– Д...обре?
Той влезна и прецени позата ми, седнала с кръстосани крака на пода до куфара, и изражението ми, празно и завеяно. Той седна до мен, веднага плъзгайки ръката си по челото ми.
– Какво не е наред?
– Колко дни минаха от сватбата ни? – прошепнах.
– Седемнадесет – отговори той автоматично. – Бела, какво има?
Отново броях. Изправих един пръст, давайки му знак да изчака, и изговарях числата за себе си. Никога не бях грешала за дните преди. Бяхме били тук повече, отколкото си мислех. Започнах отново.
– Бела - прошепна той напрегнато. – Губя си разума.
Опитах се да преглътна. Не се получи. Затова затърсих из куфара и зарових, докато не намерих малката кутийка с тампони отново. Повдигнах ги леко.
Той ме загледа в объркване.
– Какво? Искаш да класифицираш болестта като ПМС?
– Не – успях да изкарам думите – Не, Едуард. Опитвам се да ти кажа, че менструацията ми закъснява с пет дена.
Изражението му не се промени. Беше сякаш не бях казала нищо.
– Не мисля, че имам хранително натравяне. – добавих.
Той не реагира. Беше се превърнал в скулптура.
– Сънищата. – измърморих на себе си с равен глас. – Дългото спане. Плакането. Всичката храна. Ах. Ах. Ах.
Погледът на Едуард изглеждаше стъклен, сякаш вече не можеше да ме види.
Каро по рефлекс , почти неволно, ръката ми се спусна към стомаха ми.
- Ах! - изписках отново.
Скочих на крака, изплъзвайки се от неподвижните ръце на Едуард. Не се бях преоблякла от малките копринени панталонки и потниче, които бях облякла за спане. Вдигнах синята материя и се загледах в стомаха си.
- Невъзможно - прошепнах.
Нямах абсолютно никакъв опит с бременността или бебетата, или с която и да е част от този свят, но не бях идиот. Бях гледала толкова много филми и телевизионни шоута, за да знам, че това не беше начина, по който ставаха нещата. Закъсняваше ми само с пет дни. Ако бях бременна тялото ми дори не трябваше да е регистрирало този факт. Нямаше да имам сутрешно гадене. Нямаше да съм променила навиците ми на сън или хранене.
И определено нямаше да имам малка, но откроена издутина стърчаща над бедрата ми.
Завъртях тялото си напред-назад, оглеждайки я от всеки ъгъл, сякаш можеше да изчезне при подходяща светлина. Прокарах пръстите си по леката подутина, изненадана колко твърдо беше на допир.
– Невъзможно. – казах отново, защото, с или без подутина, с или без менструация ( а определено нямаше менструация, макар да не ми беше закъснявало и с ден през живота ми), нямаше начин да съм бременна. Единственият човек, с който бях правила секс беше вампир, за бога.
Вампир, който все още беше замръзнал на пода, без да издава признаци, че някога изобщо ще се раздвижи.
Така че трябваше да има някакво друго обяснение, тогава. Нещо не наред с мен. Странна Южноамериканска болест с всичките признаци на бременност, само че ускорени...
И тогава си спомних нещо – една сутрин на проучване из интернет, която изглеждаше преди цяла вечност. Седейки на старото бюро в стаята си в къщата на Чарли със сива светлина, просмукваща се през прозореца, зяпайки древния си хриптящ компютър, разглеждайки жадно сайт, наречен "Вампири от А-Я". Бе било по-малко от двадесет и четири часа след като Джейкъб Блек, опитвайки се да ме забавлява с куилеутски легенди, в които още не вярваше, ми бе казал, че Едуард е вампир. Бях сканирала нетърпеливо през първите текстове в сайта, които бяха посветени на митове за вампири из света. Филипинският Данаг, еврейският Естри, ромънският Варколаци, италианският Стрегони бенефици ( легенда, всъщност базирана на пребиваването на новия ми тъст с Волтури, за което не знаех нищо тогава)...Бях обръщала все по – малко внимание докато текстовете ставаха все по – неправдоподобни. Спомнях си само смътни части от последните попълнения. Изглеждаха основно като извинения, измисляни, за да обяснят смъртността на пеленачета и изневяра. Не, скъпа, нямам извънбрачна връзка! Онази сексапилна жена, която видя да се измъква от къщата беше зъл сукубус. Щастливец съм, че съм още жив! ( Разбира се, с това, което знаех за Таня и сестрите й, подозирах, че някой от тези извинения си бяха чисто и просто факти.) Беше написано и едно за дамите. Как можеш да ме обвиниш, че ти изневерявам – просто защото се прибираш от двегодишно плаване и аз съм бременна? Беше инкубус. Той ме хипнотизира с мистичните си вампирски сили....
Това бе било част от дефиницията за инкубуса – способността да създава деца със злощастната си плячка.
Поклатих глава, удивена. Но...
Помислих си за Есме и особено за Розали. Вампирите не можеха да имат деца. Ако беше възможно, Розали щеше да е намерила начин досега. Митът за инкубуса не беше нищо повече от предание.

Освен, че...ами, имаше разлика. Разбира се, Розали не можеше да зачене, защото беше замръзнала в състоянието, в което бе преминала от човек към вампир. Абсолютно непроменлива. А телата не човешките жени трябваше да се променят, за да износят деца. Постоянната промяна на месечната менструация, като за начало и после по – големите промени, нужни, за да се приспособят към растящото дете. Тялото на Розали не можеше да се променя.
Но моето можеше. И го беше направило. Докоснах подутината на стомаха ми, която не беше там вчера.
Всички човешки мъже – ами, оставаха си горе – долу същите от пубертета до смъртта. Спомних си случайно знание от обща култура, което не си спомнях откъде съм научила – Чарли Чаплин бил в седемдесетте си години когато бе станал баща на най-малкото си дете. Мъжете нямаха дивотии като плодородни години или цикли на плодовитост.
Разбира се, как някой би разбрал дали мъжете вампири биха могли да създават деца, когато партньорите им не бяха способни? Кой вампир на тази земя би имал самоконтрола, нужен, за да изпробва теорията върху човешка жена? Или пък желанието?
Можех да се сетя само за един.
Част от мозъка ми се занимаваше с фактите, спомените и спекулациите, докато другата част – частта, която контролираше способността ми да движа, дори и най-малките си мускули – беше зашеметена отвъд капацитета, нужен за нормално опериране. Не можех да помръдна устните си, за да проговоря, макар че исках да помоля Едуард да бъде толкова добър да ми обясни какво става. Трябваше да отида до мястото, където той седеше, да го докосна, но тялото ми не искаше да следва инструкциите. Можех само да гледам шокираните си очи в огледалото, пръстите ми, нежно притиснати върху подутината върху тялото ми.
И тогава, като в яркия ми кошмар миналата нощ, сцената изконно се трансформира. Всичко, което виждах в огледалото беше абсолютно различно, макар нищо всъщност да не беше различно.
Нещото, което се случи и промени всичко, беше, че усетих с ръката си леко бутване отвътре.
В същия този момент телефона на Едуард звънна, пронизително и настойчиво. Нито един от нас не помръдна. Той звъня отново и отново. Опитах се да не го чувам, докато притисках пръстите си към стомаха си, чакайки. В огледалото изражението ми вече не беше ужасено – вече беше учудено. Едва забелязах когато странните сълзи започнаха да се стичат тихомълком по бузите ми.
Телефонът продължи да звъни. Искаше ми се Едуард да го вдигне – имах важен момент. Вероятно най – големият в живота ми.
Звън! Звън! Звън!

Накрая досадата надделя над всичко останало. Коленичих до Едуард – открих, че се движа внимателно, съзнавайки хиляди пъти по – добре движенията, които правех – и затупах джобовете му, докато не намерих телефона. Почти очаквах да излезе от транса и да го вдигне сам, но той беше съвършено неподвижен.
Разпознах номера и можех лесно да позная защо се обажда.
– Здрасти, Алис – казах аз. Гласът ми не беше много по – добре от преди. Прочистих гърлото си.
– Бела? Бела, добре ли си?
– Да. Ъм. Карлайл там ли е?
– Тук е. Какъв е проблема?
– Не съм...сто процента...сигурна...
– Едуард добре ли е? – попита тя предпазливо. Извика името на Карлайл и после поиска да знае – Защо той не вдигна телефона? – преди да мога да отговоря на първия въпрос.
– Не съм сигурна.
– Бела, какво става? Току – що видях...
– Какво си видяла?
Имаше мълчание.
– Ето ти Карлайл. – каза тя накрая.
Чувството беше сякаш ледена вода бе инжектирана във вените ми. Ако Алис бе имала видение за мен и дете със зелени очи и ангелско лице в ръцете ми щеше да ми отговори, нали?
Докато изчаках секундата, която отне на Карлайл да проговори, видението, което си бях представила за Алис затанцува зад клепачите ми. Дребничко, красиво малко бебе, дори по – красиво от момченцето в съня ми – малък Едуард в ръцете ми. Топлина се разпростря през вените ми, прогонвайки леда.
– Бела, Карлайл е. Какво става?
– Аз... – не бях сигурна как да отговоря. Щеше ли да се засмее на заключенията ми, да ми каже, че съм луда? Да не би да имах още един колоритен сън? – Малко съм притеснена за Едуард... Могат ли вампирите да изпадат в шок?
– Бил ли е наранен? – гласът на Карлайл изведнъж стана притеснен.
– Не, не – успокоих го. – Просто...хванат в гръб.
– Не разбирам, Бела.
– Мисля...ами, мисля, че...може би... може да съм... – Поех си дълбоко дъх. – Бременна.
Сякаш, за да подкрепи твърдението ми, усетих още едно малко побутване в стомаха си. Ръката ми полетя към зоната.
След дълга пауза, медицинското образование на Карлайл се намеси.
– Кога беше първият ден на менструалният ти цикъл?
– Шестнадесет дни преди сватбата. – Бях направила сметките наум достатъчно старателно преди това, за да мога сега да отговоря с точност.
– Как се чувстваш?
– Странно. – казах му и гласът ми изневери. Още една серия от сълзи потече по бузите ми. – Това ще прозвучи налудничаво...виж, знам, че е прекалено рано за каквото и да е от тези неща. Може би аз съм луда. Но имам странни сънища, и ям през цялото време, и повръщам и....и...кълна се, нещо току – що помръдна в мен.
Главата на Едуард рязко се изправи.
Въздъхнах с облекчение.
Едуард протегна ръката си за телефона, а лицето му беше бяло и безизразно.
– Ъм, мисля, че Едуард иска да говори с теб.
– Дай ми го. – каза Карлайл с напрегнат глас.
Не съвсем сигурна, че Едуард може да говори, поставих телефона в протегнатата му ръка.
Той притисна телефона към ухото си.
– Възможно ли е? – прошепна.
Слушаше дълго време, зяпайки празно в нищото.
– А Бела? – попита той. Ръката му се обви около мен докато говореше, придърпвайки ме близо до него.
Слушаше, за време, което ми изглеждаше много дълго, и тогава каза:
– Да. Да, ще го направя.
Махна телефона от ухото си и натисна бутона за край. Веднага набра нов номер.
– Какво каза Карлайл? – попитах нетърпеливо.
Едуард отговори с безжизнен глас.
– Мисли, че си бременна.
Думите изпратих топъл трепет по гръбнака ми. Малкият побутвач в мен се развълнува.
– На кой се обаждаш сега? – попитах когато той допря отново телефона до ухото си.
– Летището. Отиваме си у дома.
Едуард говореше по телефона повече от час, без прекъсване. Предположих, че уреждаше полета ни към дома, но не можех да съм сигурна, защото не говореше на английски. Звучеше сякаш спори; говореше през зъби доста.

Докато спореше, опаковаше. Въртеше се из стаята като ядосано торнадо, оставяйки по – скоро ред, отколкото разрушение, по пътя си. Хвърли куп от дрехите ми на леглото без да ги гледа, така че предположих, че е време да се обличам. Той продължи спора си докато се преобличах, жестикулирайки с резки, раздразнени движения.
Когато повече не можех да понасям яростната енергия, излъчваща се от него, тихо напуснах стаята. От неговата маниакална концентрация ми се гадеше – не като сутрешното гадене, просто ми беше неудобно. Щях да изчакам някъде другаде да премине настроението му. Не можех да говоря с този леден, фокусиран Едуард, който честно казано ме плашеше малко.
Още веднъж се оказах в кухнята. Имаше опаковка сладки на шкафа. Започнах да дъвча отнесено, зяпайки през прозореца в пясъка, и в камъните,и в дърветата,и в океана, всичко блестящо под слънцето.
Някой ме сръга.
– Знам. – казах. – И на мен не ми се тръгва.
Загледах се през прозореца за момент, но побутвачът не отговори.
– Не разбирам – прошепнах. – Какво не е наред тук?
Изненадващо, определено. Смайващо, дори. Но нередно?
Не.
Тогава защо Едуард беше толкова бесен? Той беше този, на който му се искаше брак, наложен поради бременност.
Опитах се да го разбера.
Може би не беше толкова объркващо, че Едуард искаше да се приберем веднага. Би искал Карлайл да ме прегледа, да се убеди, че предположението ми е правилно – макар, че нямаше съмнение за мен вече. Вероятно биха искали да разберат защо съм толкова бременна вече, с издутината и побутването и всичкото това. Това не беше нормално.
Веднага щом си помислих за това, бях сигурна, че съм го разгадала. Трябваше да е ужасно притеснен за бебето. Не бях стигнала до това да откача още. Мозъкът ми работеше по – бавно от неговият – все още беше заседнал на това да се удивлява на картинката, която си бях съставила преди; малкото дете с очите на Едуард – зелени, като неговите, когато е бил човек – лежащо, бледо и красиво, в ръцете ми. Надявах се да има изцяло лицето на Едуард, без намеса от моето собствено.
Беше странно колко внезапно и напълно необходимо бе станало това видение. От онова малко докосване, целият свят се бе преобърнал. Където някога имаше само едно нещо, без което не можех да живея, сега имаше две. Нямаше разделение – любовта ми не се беше разделила между двамата; не беше така. По – скоро сякаш сърцето ми беше пораснало, издуло се бе до двоен размер. С всичкото допълнително място – вече запълнено. Увеличението беше почти замайващо.
Никога не бях разбрала болката и възмущението на Розали преди това. Никога не си се бях представяла като майка, никога не го бях искала. Би било лесно да уверя Едуард, че не беше жертва за мен да се откажа от това да имам деца заради него, защото наистина не беше. Децата, като абстрактно понятие, никога не ми се бяха понравили. Изглеждаха ужасно шумни същества, често с капеща някаква форма на слуз от тях. Никога не си бях имала много работа с тях. Когато си бях мечтала Рене да ме снабди с братче, винаги си бях представяла по – голям брат. Някой, който да се грижи за мен, а не обратното.
Това дете, детето на Едуард, беше различен случай.
Исках го, както исках въздух. Не избор – нужда.
Може би просто имах ужасно въображение. Може би затова не бях могла да си представя, че ще ми хареса да съм омъжена, докато не се оказах такава – неспособна да разбера, че бих искала бебе, докато едно такова вече не беше на път...
Когато поставих ръка на стомаха си, чакайки следващото побутване, сълзи затекоха по бузите ми отново.
– Бела?
Обърнах се, внимателно, заради тона му. Беше прекалено студен, прекалено внимателен. Лицето му пасваше на гласа му, празно и неумолимо.
И тогава видя, че плача.
– Бела! – Той прекоси стаята за секунда и положи ръцете си на лицето ми. – Боли ли те?
– Не, не...
Той ме придърпа към гърдите си.
– Не се страхувай. Ще си бъдем у дома след шестнадесет часа. Ще се оправиш. Карлайл ще бъде готов докато стигнем. Ще се погрижим за това и ще се оправиш, ще се оправиш.
– Ще се погрижим за това? Какво имаш предвид?
Той се наклони назад и ме погледна в очите.
– Ще извадим това нещо, преди да може да нарани която и да е част от теб. Не се плаши. Няма да му позволя да те нарани.
– Това нещо? – издишах рязко.
Той рязко отклони поглед от мен към предната врата.
– По дяволите! Забравих, че Густаво ще идва днес. Отървавам се от него и се връщам веднага. – Той изхвърча от стаята.
Сграбчих плота за опора. Коленете ми се бяха разтреперели.
Едуард току – що бе нарекъл моят малък побутвач – нещо. Каза, че Карлайл ще се го извади.
– Не – прошепнах.
Бях го разбрала грешно преди това. Не го интересуваше бебето изобщо. Искаше да го нарани. Красивата картина в главата ми се смени рязко, превърна се в нещо тъмно. Красивото ми бебе плачеше, слабите ми ръце не бяха достатъчни да го защитят...
Какво можех да направя? Щях ли да успея да ги вразумя? Какво, ако не можех? Това обясняваше ли странното мълчание на Алис по телефона? Това ли беше видяла? Едуард и Карлайл, убиващи бледото перфектно дете преди да може да живее?
Не – прошепнах отново с по – силен глас. Това не можеше да бъде. Нямаше да го позволя.
Чух Едуард да говори на португалски отново. Отново да спори. Гласът му се приближи и го чух да изсумтява от раздразнение. Чух и друг глас, нисък и плах. Гласът на жена.
Той влезе в кухнята пред нея и се запъти направо към мен. Той избърса сълзите от бузите ми и прошепна в ухото ми през тънката, стисната линия на устните си.
- Настоява да остави храната, която е донесла – направила ни е вечеря. – Ако беше по – малко напрегнат, по – малко яростен знаех, че би извъртял очи. – Извинение е – иска да се увери, че не съм те убил още. – Гласът му стана студен като лед накрая.
Кори се показа, изглеждайки нервно, иззад ъгъла с покрита чиния в ръце. Искаше ми се да можех да говоря португалски, или испанският ми да е по – малко елементарен, за да мога да благодаря на тази жена, която се бе осмелила да разгневи вампир, просто, за да ме нагледа.
Очите й се местеха трескаво между двамата. Видях я да измерва цвета на лицето ми, влагата в очите ми. Мърморейки нещо, което не разбрах, тя остави чинията на плота.
Едуард й каза нещо рязко; никога не бях чувала да е толкова нелюбезен. Тя се обърна, за да си тръгне и въртеливото движение на дългата и пола духна миризмата на храна в лицето ми. Беше силна миризма – риба и лук. Задавих се и се наведох към мивката. Усетих ръцете на Едуард на челото си и чух успокояващият му шепот през рева в ушите ми. Ръцете му изчезнаха за секунда и чух хладилника да се затръшва. Милостиво, миризмата изчезна с този звук и ръцете на Едуард отново охлаждаха лепкавото ми лице. Свърши бързо.
Изплакнах устата си с вода от чешмата докато той галеше лицето ми отстрани.
Имаше малко колебливо побутване в утробата ми.
Всичко е наред. Ние сме наред, мислите ми се насочиха към подутината.
Едуард ме обърна, придърпвайки ме в обятията си. Положих главата си на рамото му. Ръцете ми, инстинктивно, се обвиха около стомаха ми.
Чух тихо рязко поемане на въздух и погледнах нагоре.
Жената все още беше там, колебаейки се на прага с полу – протегнати ръце сякаш бе търсила начин да помогне. Очите и бяха заключени върху ръцете ми, почти изскачайки от шок.

Долната й челюст висеше.
Тогава Едуард също си пое рязко въздух и внезапно се обърна с лице към жената, побутвайки ме леко зад тялото му. Ръката му бе обвита около тялото ми, сякаш ме задържаше назад.
Изведнъж, Кори му крещеше – силно, бясно, нечленоразделните й думи летяха през стаята като ножове. Тя вдигна малкия си юмрук във въздуха и направи две крачки напред, размахвайки го към него. Въпреки гнева й беше лесно да се види ужаса в очите й.
Едуард също пристъпи към нея и аз стиснах ръката му, изплашена за жената. Но тогава той прекъсна тирадата й, гласът му ме изненада, особено имайки се в предвид колко рязък беше когато тя не му крещеше. Сега беше нисък; беше умоляващ. Не само това, но и звукът беше различен, по-гърлен, напевен. Не мисля, че говореше на португалски вече.
За един момент жената го загледа в почуда и после очите й се присвиха, когато тя излая един дълъг въпрос на същия непознат език.
Гледах как лицето му стана тъжно и сериозно и той кимна веднъж. Тя направи бърза крачка назад и се прекръсти.
Той се протегна към нея, посочвайки към мен и тогава полагайки ръката си на бузата ми. Тя отговори гневно отново, размахвайки ръце обвинително към него и тогава жестикулира към него. Когато тя приключи той отново отправи молба със същия тих и напрегнат глас.
Изражението й се промени – тя го зяпна със съмнение, ясно изразено на лицето й докато той говореше, очите й многократно трепкайки към обърканото ми лице. Той спря да говори и тя изглежда обмисляше нещо. Тя погледна от мен към него и обратно и после, изглежда неволно, направи крачка напред.
Направи движение с ръцете си, изобразявайки балон, подаващ се от стомаха й. Зяпнах – легендите й за хищника – кръвопиец включваха ли това? Беше ли възможно да знае нещо за това, което растеше в мен?
Тя направи няколко умишлени крачки напред и зададе няколко кратки въпроса, на които той отговори напрегнато. Тогава той започна да задава въпроси – едно бързо препитване. Тя се поколеба и после бавно поклати глава. Когато той проговори отново, гласът му беше толкова пълен с агония, че погледнах към него с шок. Лицето му беше изкривено от болка.
В отговор на това тя закрачи бавно напред, докато не беше достатъчно близо, за да положи малката си ръка върху моята на стомаха ми. Тя изговори думите на португалски.
– Morte – въздъхна тя тихо. Тогава се обърна с превити рамене, сякаш разговорът я бе състарил и излезе от стаята.
Знаех достатъчно испански, за да разбера това.
Едуард отново бе замръзнал, вперил поглед след нея с измъчено изражение на лицето си. След няколко момента чух мотора на лодка да оживява и после да затихва в далечината.
Едуард не помръдна докато аз не се запътих към банята. Тогава ръката му хвана рамото ми.
– Къде отиваш? – Гласът му беше шепот на болка.
– Да си измия зъбите отново.
– Не се притеснявай за това, което каза тя. Това са само легенди, стари лъжи за забавление.
– Нищо не разбрах. – казах му, макар да не беше напълно вярно. Сякаш можех да отпиша нещо като истина, само защото беше легенда. Живота ми беше обграден от легенди отвсякъде. И всички бяха верни.
– Опаковах четката ти. Ще ти я донеса.
Той тръгна пред мен към спалнята.
– Скоро ли тръгваме? – извиках след него.
– В момента в който свършиш.
Той изчака да му дам четката си, за да я опакова отново, крачейки тихо из стаята. Подадох му я когато приключих.
– Ще кача багажа в лодката.
– Едуард...
Той се обърна.
– Да?
Поколебах се, опитвайки се да измисля начин да си осигуря няколко секунди самота.
– Можеш ли...да опаковаш малко храна? Нали знаеш, в случай, че огладнея отново.
– Разбира се. – каза той с внезапно нежен поглед. – Не се притеснявай за нищо. Наистина, ще стигнем при Карлайл само след няколко часа. Скоро ще свърши.
Кимнах, нямайки доверие на гласа си.
Той се обърна и излезе от стаята, с по един голям куфар във всяка ръка.
Завъртях се шеметно и грабнах телефона, който той беше оставил на плота. Беше нетипично за него да забравя неща – да забрави, че Густаво ще идва, да остави телефона си тук. Беше толкова стресиран, че едва беше себе си.
Намерих номера, който исках, един, на който никога не бях звъняла преди. Натиснах бутона за набиране и стиснах палци.
– Да? – отговори глас като златни звънчета.
– Розали? – прошепнах. – Бела е. Моля те. Трябва да ми помогнеш.

Втора книга:
Джейкъб

"А и, за да бъдем честни,
разумът и любовта не са добра компания."
- Уилям Шекспир, "Сън в лятна нощ", действие III, сцена i




ПРЕДГОВОР

Животът е гаден, а след това умираш.

Да бе, голям съм късметлия.

8.В ОЧАКВАНЕ ДА ЗАПОЧНЕ ПРОКЛЕТАТА БИТКА НАЙ-СЕТНЕ

- По дяволите Пол, нямаш ли си проклет собствен дом?
Пол, изтегнал се на моя диван, гледайки някакъв тъп бейзболен мач на моя скапан телевизор, просто ми се ухили и тогава - ужасно бавно - повдигна едно парче чипс (Бел.ред: в оригинала думата е „dorito”, което представлява известна марка за зърнени закуски и чипсове) от плика в скута си и го напъха в устата си цяло.
- За твое добро е ти да си донесъл чипса.
Хрускане.
- Нем. - каза той, докато дъвчеше. - Сестра ти каза да си вземам каквото поискам.
Опитах се да накарам гласа ми да не издава, че ще възнамерявам да го ударя.
- Рейчъл тук ли е сега?
Не проработи. Той разбра в каква посока са се насочили мислите ми и набута плика зад гърба си. Плика изшумя когато той го притисна към възглавницата. Чипсът се разчупи на парчета. Ръцете на Пол се свиха в юмруци близо до лицето му като на боксьор.
- Давай, хлапе. Не ми трябва Рейчъл да ме защитава.
Изпъшках.
- Да бе. Сякаш няма да изтичаш при нея, циврейки, при първа възможност.
Той се засмя и се отпусна на дивана, сваляйки ръцете си.
- Нямам намерение да изклюкарвам каквото и да е на някое момиче. Ако успееш да ме удариш на късмет, то това би било между нас двамата. И обратното, нали така?
Беше мило от негова страна да ме подкани. Накарах тялото ми да се прегърби, сякаш съм се отказал.
- Така е.
Очите му се извиха към телевизора. Аз се изстрелях. Носът му издаде много задоволителен особен пукащ звук, когато го застигна юмрукът ми. Той се опита да ме сграбчи, но аз се измъкнах ловко преди да успее да ме хване с плика съсипан чипс в лявата ми ръка.
- Счупи ми носа, идиот такъв.
- Само между нас си е, нали Пол?
Отидох да прибера чипса. Когато се обърнах, Пол нагласяше носа си, преди да може да зарасне накриво. Кръвта вече бе спряла, изглежда нямаше източник, от който да се стича по устните и да капе от брадичката му. Той изруга, потрепвайки докато дърпаше хрущяла.
- Ужасна досада си, Джейкъб. Кълна се, бих предпочел да се мотая с Лия.
- Ауч. Уао, обзалагам се, че на Лия наистина ще й хареса това, че искаш да прекарваш време с нея. Направо ще стопли сърцето й.
- Ти ще забравиш, че съм казал това.
- Разбира се. Убеден съм, че няма да се изпусна.
- Ъгх. - изръмжа той и се настани отново на дивана, изтривайки остатък от кръвта с яката на блузата си. - Бърз си, хлапе. Това ще ти призная. - Той насочи вниманието си обратно към блудкавия мач.
Постоях там за секунда и после се прокраднах в стаята си, мърморейки за отвличания от извънземни.
Преди време можех винаги да разчитам на Пол да започнем битка, горе-долу когато и да е. Тогава дори не трябваше да го удариш и лека обида щеше да свърши работа. Не беше нужно много, за да загуби контрол. Сега, разбира се, когато наистина исках един хубав ръмжащ, разкъсващ, тип изпочупи-дърветата мач, трябваше да е мекотело.
Не беше ли достатъчно зле, че още един член на глутницата беше белязал - защото, все пак, това правеше четири от десет! Кога щеше да спре? Тъпия мит трябваше да е рядко явление, за бога! Цялото това едва ли не задължително влюбване от пръв поглед беше отвратително!
Трябваше ли да е сестра ми? Трябваше ли да е Пол? Когато Рейчъл се бе прибрала от Вашингтон в края на летния семестър - дипломирала се рано, зубърката - най-голямата ми грижа бе била да запазя тайната от нея. Не бях свикнал да прикривам нещо в собствения си дом. Караше ме да изпитвам съчувствие към деца като Ембри и Колин, чиито родители не знаеха, че са върколаци. Майката на Ембри си мислеше, че той преминава през някакъв бунтарски етап. Вечно беше наказан за постоянното си измъкване навън, но, разбира се, нямаше много, което можеше да направи по въпроса. Тя проверяваше стаята му всяка вечер и всяка нощ тя беше празна. Крещеше, а той мълчеше и после минаваха през това отново на следващия ден. Бяхме се опитали да убедим Сам да позволи на Ембри да разкрие тайната на майка си, но Ембри бе казал, че няма проблем. Тайната беше прекалено важна.
Затова се бях подготвил да запазя тайната. И тогава, два дни след като Рейчъл се бе върнала, Пол я засякъл на плажа. Бум, тряс - истинска любов! Нямаше нужда от тайни, когато си открил другата си половинка и цялата тази върколашка простотия с белязването.
Рейчъл получи цялата история. А аз получих Пол като зет някой ден. Знаех, че Били не е много щастлив относно това също. Но се справяше по-добре от мен. Разбира се, той бягаше при семейство Клиъруотър по-често тези дни. Не виждах как това е по-добро. Без присъствието на Пол, но пък доста от това на Лия. Зачудих се дали куршум в слепоочието ми ще ме убие или просто ще остави много голяма каша за чистене после.
Хвърлих се на леглото. Бях уморен, не бях спал от последното ми патрулиране, но знаех, че няма да заспя. Умът ми беше прекалено обременен. Мислите ми се блъскаха в черепа като дезориентиран рояк пчели –шумно. От време на време жилеха. Трябваше да са търтеи, не пчели. Пчелите умираха след едно ужилване. А все същите мисли ме жилеха отново и отново.

Това чакане ме подлудяваше. Бяха минали почти четири седмици. Бях очаквал, по един или друг начин, че новините вече ще са пристигнали. Бях будувал през нощите, представяйки си в каква ситуация щяха да са.
Чарли, ридаещ по телефона - Бела и съпругът й са починали в инцидент. Самолетна катастрофа? Това щеше да трудно да се изсценира. Освен ако пиявиците нямаха нищо против да убият няколко минувачи, за да го направят автентично, а и защо биха имали? Може би малък самолет. Сигурно имаха един такъв излишен.
Или убиецът щеше да се прибере сам, не-успял в опита си да я направи една от тях? Или дори не е стигнал до там. Може би я беше смазал като пликче с чипс в порива си да получи секс? Защото живота й беше по-маловажен за него от собственото му удоволствие...
Историята щеше да бъде толкова трагична - Бела починала в ужасяващ инцидент. Жертва на несполучлив обир. Задушила се е по време на вечеря. Автомобилна катастрофа, като майка ми. Толкова често срещано. Случваше се постоянно.
Щеше ли да я доведе у дома? Да я погребе тук заради Чарли? Церемония със затворен ковчег, разбира се. Ковчегът на майка ми беше закован с гвоздеи...
Можех само да се надявам, че ще се върне тук, при мен. Може би изобщо нямаше да има история. Може би Чарли щеше да се обади на баща ми да го попита дали е чувал нещо от д-р Кълън, който просто не се явил на работа един ден. Къщата ще бъде изоставена. Без отговор на телефоните на Кълън. Мистерията ще бъде уловена от второразредни новинарски програми, с подозрение за нечисти дейности...
Може би голямата бяла къща щеше да изгори до основи и всички щяха да са заклещени вътре. Разбира се, щяха да им трябват тела за това. Осем човека с грубо подобни размери. Изгорени отвъд разпознаване - отвъд помощта на зъбния картон.
Всяко от тези неща щеше да е пипкава работа - имам предвид за мен. Щеше да е трудно да ги намеря, ако не искаха да бъдат намерени. Разбира се, имах цяла вечност за търсене. Ако имаш цяла вечност, би могъл да провериш всяка сламка в купата сено, за да видиш къде е иглата.
Точно сега, нямаше да имам нищо против да разпердушиня някоя купа сено. Поне това щеше да ми даде нещо за правене. Мразех да се чувствам сякаш изпускам шанса си. Предоставяйки на кръвопийците възможността да избягат, ако това беше планът им.
Можехме да тръгнем тази вечер. Щяхме да убием всеки един от тях, когото намерехме.
Харесваше ми този план, защото познавах Едуард достатъчно добре, за да знам, че ако убиех някой от рода му, щях да получа шанса си и срещу него самия. Щеше да дойде за отмъщение. И аз щях да му го дам - нямаше да позволя на братята си да го убият като глутница. Щяхме да бъдем само аз и той. И нека по-добрият мъж победи.
Но Сам не искаше и да чуе за това. „Няма да нарушаваме договора. Нека те да го нарушат.” И това защото нямахме доказателство, че семейство Кълън за сгрешили в нещо. Все още. Трябваше да се добави „все още”, защото всички знаехме, че е неизбежно. Бела или щеше да се върне като една от тях, или изобщо нямаше да се върне. При всеки случай, човешкият й живот бе загубен. А това означаваше, че играта започва.
В другата стая Пол ревеше като магаре. Може би беше превключил на някоя комедия. Може би рекламата беше смешна. Все тая. Лазеше ми по нервите. Обмислях да му счупя носа отново. Но не беше Пол този, с който исках да се бия. Не съвсем.
Опитах се да слушам други звуци, воят на вятъра. Не беше същото, не и през човешки уши. Имаше милиони гласове във вятъра, които не можех да чуя в това тяло. Но тези уши бяха достатъчно чувствителни. Можех да чуя отвъд дърветата, на пътя, звуците от колите, завиващи зад последния завой, където най-накрая можеше да се види плажа - съвкупността от островите, и скалите, и големият син океан, простиращ се докъдето стига погледът. Ченгетата от Ла Пуш обичаха да висят точно там. Туристите никога не забелязваха знака за ограничена скорост от другата страна на пътя.
Можех да чуя гласовете пред сувенирния магазин на плажа. Можех да чуя звънчето да дрънчи, когато вратата се отвори и затвори. Можех да чуя майката на Ембри на щанда, издавайки касова бележка. Можех да чуя прилива, блъскащ плажните камъчета. Можех да чуя пискането на децата, когато ледената вода настъпи прекалено бързо, за да могат да избягат. Можех да чуя майките да се оплакват за мокрите дрехи. И можех да чуя познат глас...
Бях се заслушал толкова съсредоточено, че внезапното избухване на магарешкия смях на Пол, почти причини падането ми от леглото.
- Разкарай се от къщата ми. - изръмжах.
Знаейки, че той няма да ми обърне внимание, последвах собствения си съвет. Отворих напълно прозореца си и се измъкнах през него, за да не ми се налага да видя Пол отново. Щеше да бъде прекалено изкушаващо. Знаех, че ще го ударя отново, а Рейчъл щеше да е достатъчно бясна и без това. Щеше да види кръвта по блузата му и щеше да обвини мен моментално, без да изчака доказателства. Разбира се, щеше да е права, но все пак…
Закрачих надолу към брега с юмруци в джобовете. Никой не ми обърна внимание, когато минах през купчината пръст до Първия плаж. Това беше едно хубаво нещо, свързано с лятото - на никого не му пукаше дали не носиш нищо, освен шорти.
Последвах познатия глас, който бях чул и намерих Куил доста лесно. Беше на южния край на полумесеца, избягвайки по-голямата част от тълпата туристи. Поддържаше постоянен порой от предупреждения.
- Стой далеч от водата, Клер. Хайде. Не, недей. О! Браво, хлапе. Сериозно, искаш Емили да ми крещи ли? Няма да те доведа пак на плажа ако не...О,така ли? Недей..ъгх. О, мислиш си, че това е смешно,така ли? Хах! Кой се смее сега, а?
Държеше хихикащото се пеленаче за глезена когато стигнах при тях. Тя държеше кофичка в едната си ръка и дънките й бяха подгизнали. Той имаше огромно мокро петно отпред на блузата си.
- Залагам пет долара на малкото момиченце. - казах.
- Хей, Джейк.
Клеър изписка и хвърли кофата си на коленете на Куил.
- Долу, долу!
Той я постави внимателно на крака и тя се затича към мен. Обви ръцете си около крака ми.
- Чичко Джей!
- Как върви, Клеър?
Тя се закиска.
- Квил е чееелия мокър шега.
- Това е очевидно. Къде е мама?
- Няма, няма, няма. - изпя Клеър - Куеър ши играе ш Квил чяяяяял ден. Куеър никога няма отиде ф къшшшти. - Тя ме пусна и се затича към Куил. Той я вдигна и я метна на раменете си.
- Изглежда сякаш някой се е оказал в грешната двойка.
- Всъщност тройка. - поправи ме Куил - Изпусна партито. Беше на тема "Принцеса". Накара ме да нося корона и тогава Емили предложи да използват гримчетата й - играчка върху мен.
- Уао, наистина съжалявам, че не съм бил наоколо да видя това.
- Не се притеснявай, Емили има снимки. Всъщност изглеждам много готино.
- Такъв си наивник.
Куил вдигна рамене.
- Клеър си прекара добре. Това беше идеята.
Извъртях очи. Беше трудно да си около белязали хора. Без значение в кой етап са - на път да минат под венчилото като Сам или просто бивайки малтретирани бавачки като Куил - спокойствието и сигурността, която излъчваха си беше направо предизвикваща гадене.
Клеър изписка на раменете му и посочи към земята.
- Хубауо камъче, Квил! Жа мен, жа мен!
- Кое, хлапе? Червеното?

- Не чеувено!
Куил падна на колене - Клеър изпищя и задърпа косата му като юздите на кон.
- Това, синьото?
- Не, не, не... - малкото момиченце изпя, радостна от новата си игра.
Странната част беше, че Куил се забавляваше също толкова, колкото и тя. Нямаше онзи вид физиономия, която повечето от майките и бащите сред туристите имаха - вида кога-ще-дойде-време-за-дрямката?. Никога не можеше да се види истински родител, толкова ентусиазиран да играе каквато там глупава игра отрочето му беше измислило. Бях виждал Куил да играе на "Къде е бебето?" цял час без да му омръзне. А дори не можех да му се подигравам за това - прекалено много му завиждах.
Макар да мислех, че е гадно, че той имаше още четиринадесет години маймунско поведение пред себе си, докато Клеър стане на неговата възраст - за Куил, поне, беше хубаво, че върколаците не остаряваха. Но дори и всичкото това време не го притесняваше особено.
- Куил, някога мислел ли си за среща с момичета? - попитах.
- Хъх?
- Не, не жъуто! - извряка Клеър.
- Нали знаеш. С истинско момиче. Имам предвид само за сега, нали? През вечерите ти в отпуска от задълженията на бавачка.
Куил ме зяпна, долната му челюст висеше отворена.
- Хубауо камъче! Хубауо камъче! - изврещя Клеър когато той не предложи друг вариант. Тя го прасна по главата с малкото си юмруче.
- Съжалявам Клери-бери. А това лилавото?
- Не - изкиска се тя - Не уиуаво.
- Подскажи ми. Моля ти се, хлапе.
Клеър го премисли.
- Желено. - каза накрая тя.
Куил зяпна камъните, изучавайки ги. Той избра четири камъка в различни нюанси на зеленото и й ги предложи.
- Познах ли?
- Йей!
- Кой?
- Шииииичките!!
Тя сви ръчичките си в шепи и той изсипа малките камъчета в тях. Тя се засмя и веднага го удари по главата с тях. Той примигна драматично, изправи се на крака и закрачи към паркинга. Вероятно се притесняваше, че ще й стане студено в мокрите й дрехи. Беше по-зле от която и да е параноична, прекалено закрилнически-настроена майка.
- Съжалявам, ако съм бил нахален, човече, за това с момичетата. - казах.
- Не-е, няма проблем. - каза Куил - Просто ме изненада, затова. Не го бях обмислял.
- Обзалагам се, че би разбрала. Нали знаеш, когато порасне. Няма да се ядоса, че си имал живот, когато тя е била в пелени.
- Не, знам. Сигурен съм, че би разбрала това.
Той не каза нищо друго.
- Но ти няма да го направиш, нали? - предположих.
- Не мога да го видя. - каза той тихо. - Не мога да си го представя. Просто не... виждам никого по този начин. Не забелязвам момичетата вече, нали разбираш. Не виждам лицата им.
- Събери това с коронката и грима и може би Клеър ще трябва да се тревожи за различен вид конкуренция.
Куил се засмя и ми прати въздушни целувки.
- Свободен ли си този петък, Джейкъб?
- Ще ти се. - казах и направих физиономия. - Макар че, предполагам че съм.
Той се поколеба за секунда и каза:
- А ти някога мислил ли си за срещи с момичета?
Въздъхнах. Предполагам, че си го изпросих.
- Знаеш ли, Джейк, може би ти трябва да помислиш за намирането на живот.
Той не го каза като шега. Гласът му беше изпълнен със съчувствие. Това влоши нещата.
- И аз не ги виждам, Куил. Не виждам лицата им.
Куил също въздъхна. Надалеч, прекалено тихо, за да чуе някой от вълните, освен ние двамата, в гората се надигна вой.
- По дяволите, това е Сам. - каза Куил. Ръцете му полетяха нагоре, за да докоснат Клеър, сякаш за да се увери, че е още там. - Не знам къде е майка й!
- Ще видя какво има. Ако имаме нужда от теб, ще те известя. - Изговорих бързо думите. Излязоха слети заедно и нечленоразделни. - Хей, защо не я заведеш при семейство Клиъруотър? Сю и Били може да я наглеждат, ако трябва. Може да знаят какво става, така или иначе.
- Окей...изчезвай, ДжейкЯ
Изчезнах, бягайки не към черния път през буренясалата ограда, а по най-кратката линия към гората. Прескочих първата линия плавеи и си проправих път през шипките, все още бягайки. Усетих лекото сълзене в очите си, когато бодлите се врязаха в кожата ми, но ги игнорирах. Одраскването щеше да е заздравяло преди да стигна до дърветата.
Минах напряко зад магазина и се изстрелях през магистралата. Някой наду клаксона си след мен. Веднъж под прикритието на дърветата аз се затичах по-бързо с по-широк разкрач. Хората щяха да ме зяпат, ако тичах така на открито. Нормалните хора не можеха да тичат така. Понякога си мислех, че ще е забавно да се запиша в някое състезание като Олимпийските игри или нещо такова. Щеше да бъде готино да гледам израженията на атлетите, когато профучавах покрай тях. Само че бях абсолютно убеден, че тестовете, който правеха, за да се уверят, че не си на стероиди, щяха да покажат доста шантави неща в кръвта ми.
Веднага щом се оказах в дълбоката гора, не-пресичана от пътища или къщи аз се спрях рязко и се изхлузих от шортите ми. С бързи, упражнявани движения, ги навих и ги завързах към кожената връв на глезена ми. Докато все още я завързвах, започнах да се преобразявам. Огънят затрепери по гръбнака ми, предизвиквайки спазми на ръцете и краката ми. Отне само секунда. Жегата нахлу в мен и усетих лекия трепет, който ме превръщаше в нещо друго. Тупнах с тежките си лапи на покритата с бурени земя и протегнах гърба си с едно дълго движение.
Преобразяването беше много лесно когато бях концентриран така. Вече нямах проблеми с темперамента си. Освен когато ми пречеше. За половин секунда си спомних онзи ужасен момент на онова жалко подобие на сватба. Бях толкова полудял от гняв, че не можех да накарам тялото си да работи както трябва. Бях заклещен, треперещ и горящ, неспособен да се преобразя и да убия чудовището само на няколко метра от мен. Бе било толкова объркващо. Умирах да го убия. Изплашен да не нараня нея. Приятелите ми на пътя ми. И тогава, когато най-накрая успях да приема формата, която исках, заповедта на водача ми. Едикта на Алфата. Ако бяха само Ембри и Куил онази нощ, без Сам... щях ли да бъда способен да убия убиеца тогава?
Мразех, когато Сам налагаше закона така. Мразех чувството, че нямам избор. Че трябва да се подчинявам. И тогава осъзнах, че имам публика. Не бях сам в мислите си.
„Толкова самовглъбен през цялото време” - помисли си Лия.
„Да, без лицемерие, Лия” - отговорих на мислите й.
„Стига, момчета” - каза ни Сам.
Настана мълчание и усетих как Лия трепна при думата "момчета". Докачлива, както винаги.
Сам се престори, че не забелязва.
„Къде са Куил и Джаред?”
„Куил взе Клеър. Ще я води при семейство Клиъруотър.”
„Хубаво. Сю ще се погрижи за нея.”
„Джаред щеше да ходи при Ким.” - помисли си Ембри. „Има шанс да не те е чул.”

Чу се ниско проръмжаване сред глутницата. Аз изстенах с тях. Когато Джаред се появеше нямаше съмнение, че все още щеше да си мисли за Ким. А никой не искаше да види с какво се занимаваха сега. Сам седна на задните си лапи и още един вой разкъса тишината. Беше сигнал и заповед в едно.
Глутницата се беше събрала на няколко мили източно от моята позиция. Запрепусках към гъстата гора към тях. Лия, Ембри и Пол също се приближаваха. Лия беше близо - скоро можех да чуя лапите й недалече в гората. Продължихме в паралелни линии, избирайки да не тичаме заедно.
„Ами няма да го чакаме цял ден. Ще трябва да ни настигне по-късно.”
„К'во има, шефе?” - поиска да знае Пол.
„Трябва да поговорим. Нещо се е случило.”
Почувствах мислите на Сам да просветват през мен - и не само тези на Сам, но и тези на Сет, и на Колин, и на Брейди. Колин и Брейди - новите хлапета - бяха патрулирали със Сам днес, така че трябваше да знаят, каквото знаеше той. Не знаех защо Сет вече е тук и е наясно. Не беше негов ред.
„Сет, кажи им какво си чул.”
Ускорих, исках да съм там. Чух Лия също да ускорява. Мразеше да я надбягват. Да бъде най-бързата беше единственото нещо, в което беше ненадмината.
„Надмини това, идиот такъв”, изсъска тя и тогава наистина включи на скорост. Зарових ноктите си в почвата и се изстрелях напред.
Сам не изглеждаше в настроение да търпи обикновените ни глупости.
„Джейк, Лия, престанете.”
Нито един от нас не забави. Сам изръмжа, но заряза темата.
„Сет?”
„Чарли звъня наоколо, докато не намери Били у нас.”
„Да, говорих с него” - добави Пол.
Усетих спазъм да преминава през мен, когато чух Сет да споменава името на Чарли. Това беше. Чакането беше приключило. Затичах се по-бързо, насилвайки се да дишам, макар дробовете ми изведнъж да се бяха сковали. Коя история щеше да е?
„И така, той е напълно превъртял. Предполагам, че Едуард и Бела са се прибрали миналата седмица и...”
Гърдите ми се отпуснаха. Беше жива. Или не беше мъртво мъртва, поне.
Не бях осъзнал каква разлика ще има за мен. Бях си мислел, че е мъртва цялото това време и виждах само това сега. Виждах, че така и не повярвах, че ще я върне жива. Не трябваше да има значение, защото знаех какво ще стане след това.
„Да, братле, а ето и лошите новини. Чарли е говорил с нея, каза, че звучала зле. Казала му, че е болна. Карлайл взел телефона и казал на Чарли, че Бела хванала някаква рядка болест от Южна Америка. Казал му, че била под карантина. Чарли откачил, защото дори и на него не му било позволено да я вижда. Казал, че не му пука дали ще се разболее,но Карлайл не склонил. Без посетители. Казал на Чарли, че е доста сериозно, но че прави всичко възможно. Чарли се е самобичувал с това от дни, но чак сега е звъннал на Били. Той каза, че е звучала по-зле днес.”
Умствената тишина, която оставиха думите на Сет, беше изключителна. Всички разбрахме.
Значи щеше да умре от тази болест, доколкото Чарли щеше да бъде осведомен. Щяха ли да му позволят да види трупа? Бледото, съвършено неподвижно, не-дишащо тяло? Нямаше да му позволят да докосне студената й кожа - можеше да забележи колко е твърда. Щеше да се наложи да изчакат, докато тя може да се сдържа да не убие Чарли и останалите оплакващи. Колко щеше да отнеме това? Щяха ли да я погребат? Щеше ли сама да се изрови или кръвопийците щяха да дойдат за нея?
Другите слушаха спекулациите ми в мълчание. Обмислях това много повече, отколкото който и да е от тях.
Лия и аз навлязохме в сечището почти едновременно. Тя, обаче, беше сигурна, че носът й ни е довел. Тя седна на задни лапи до брат си когато аз отидох в тръс, за да застана от дясната страна на Сам. Пол се смести и освободи мястото ми.
„Пак те победих” - помисли си Лия, но аз едва я чух.
Зачудих се защо аз съм единственият на крака. Козината ми се беше изправила на раменете ми, настръхнала заради нетърпението.
„Ами какво чакаме?” - попитах.
Никой не каза нищо, но усетих чувството им на колебание.
„О, хайде де! Договорът е нарушен!”
„Нямаме доказателство - може би наистина е болна...”
„О, МОЛЯ ВИ СЕ!”
„Окей, косвените доказателства са доста убедителни. И все пак..Джейкъб” - Мисълта на Сам беше бавна, колеблива. – „Сигурен ли си, че това искаш? Наистина ли е правилното нещо? Всички знаем какво искаше тя.”
„В договора няма клауза за избор на жертвите, Сам!”
„Наистина ли е жертва? Би ли я определил по този начин?”
„Да!”
„Джейк” - помисли си Сет – „те не са ни врагове.”
„Млъквай, хлапе! Само защото ти имаш някакво извратено героизирано боготворене към онзи кръвопиец, не променя закона. Те са наши врагове. Те са на наша територия. Ще ги избием. Не ми пука дали ти е било весело да се биеш рамо до рамо с Едуард Кълън някога си.”
„И какво ще правиш, когато Бела се бие заедно с тях, Джейкъб? А?” - поиска да знае Сет.
„Тя няма да е Бела вече.”
„Ти ли ще я убиеш?”
Не можех да спра потреперването.
„Не, няма. И тогава какво? Ще накараш някой от нас да го направи? И ще имаш зъб на този, който го е направил, завинаги?”
„Не бих...”
„Разбира се, че не би. Не си готов за тази битка, Джейкъб.”
Инстинктът надделя и аз се наведох напред, ръмжейки към възлестия песъчлив вълк срещу мен в кръга.
„Джейкъб!” - призова към внимание Сам – „Сет, млъкни за секунда.”
Сет кимна с голямата си глава.
„По дяволите, какво пропуснах?” - помисли си Куил. Той тичаше към събирането с пълна скорост. „Чух за обаждането на Чарли...”
„Приготвяме се да тръгваме” - казах му – „Защо не наминеш през Ким и не извлечеш Джаред със зъби? Ще ни трябват всички.”
„Ела направо тук, Куил” - нареди Сам. „Още нищо не сме решили.”
Изръмжах.
„Джейкъб, трябва да мисля за това кое е по -добре за глутницата. Трябва да избирам това, което защитава всички ви най-добре. Времената са се променили, откакто предците ни са направили договора. Аз...ами, не вярвам наистина, че семейство Кълън представляват опасност за нас. А и знаем, че няма да са тук още дълго. Със сигурност, след като са си изпели песента, ще си отидат. Живота ни ще се завърне към нормалното.”
„Нормално?”
„Ако ги предизвикаме, Джейкъб, те ще се защитават добре.”
„Страх ли те е?”
„Наистина ли си готов да загубиш брат?” - Той спря. „Или сестра?” - добави той като съпътстваща мисъл.
„Не ме е страх да умра.”
„Знам това, Джейкъб. Точно поради тази причина оспорвам преценката ти за това.”
Загледах се в черните му очи.

„Възнамеряваш ли да уважиш договора на бащите ни или не?”
„Уважавам глутницата си. Правя каквото е по-добре за нея.”
„Страхливец.”
Чертите му се напрегнаха, оголи зъбите си.
„Достатъчно, Джейкъб. Отхвърля се предложението ти.” - Умственият глас на Сам се промени, прие онзи странен двоен тембър, на който не можехме да не се подчиним. Гласът на Алфата. Той срещна взора на всеки един вълк в кръга.
„Глутницата няма да атакува семейство Кълън без провокация. Духът на примирието остава. Те не представляват опасност за хората ни, нито пък за хората във Форкс. Бела Суон направи съзнателен избор и ние няма да наказваме бившите си съюзници за този избор.”
„Така, така” - помисли си ентусиазирано Сет.
„Мисля, че ти казах да млъкнеш, Сет.”
„Опа. Извинявай Сам.”
„Джейкъб, къде си мислиш, че отиваш?”
Напуснах кръга, движейки се на запад, за да мога да му обърна гръб.
„Отивам да кажа "Довиждане" на баща си. Очевидно нямаше смисъл да оставам толкова дълго.”
„О, Джейк...не прави това отново!”
„Млъкни, Сет.” - няколко гласа си помислиха наведнъж.
„Не искаме да си тръгваш” - каза ми Сам, мисълта му по-мека от преди.
„Ами принуди ме да остана, Сам. Отнеми волята ми. Направи ме роб.”
„Знаеш, че няма да направя това.”
„Тогава няма за какво да остана.”
Избягах от тях, опитвайки се да не мисля за това, което следва. Вместо това се концентрирах върху спомените си за дългите вълчи месеци и оставяне на човечността да се изцеди от мен дотолкова, че бях повече животно, отколкото човек. Живеейки за мига, ядейки, когато съм гладен, спейки, когато съм уморен, пиейки, когато съм жаден и тичайки - тичайки просто заради тичането. Простички желания, простички отговори на тези желания. Болката идваше в лесни за справяне форми. Болката от глада. Болката от студения лед под лапите. Болката от впиващи се нокти, когато вечерята ставаше борбена. Всяка болка имаше прост отговор, ясно действие, което да я прекрати. Не като да бъдеш човек.
И все пак, веднага щом бях в разстояние на едно тичане от къщата ми, се преобразих в човешката си форма. Исках да мога да мисля на спокойствие. Отвързах шортите си и ги нахлузих, вече тичайки към къщата.
Бях го направил. Бях скрил какво си мисля и сега беше прекалено късно за Сам да ме спре. Не можеше да ме чуе сега.
Сам бе отсъдил много ясно. Глутницата нямаше да атакува семейство Кълън. Добре.
Обаче нищо не беше споменал за самотното действие на един индивид.
Нем, глутницата нямаше да атакува никого днес.
Но аз щях.

9.АДСКИ СИГУРЕН, ЧЕ НЕ ВИДЯХ ТОВА ДА ИДВА


Не планирах наистина да кажа довиждане на баща си.
Все пак едно обаждане до Сам беше необходимо, за да приключи всичко. Щяха да ме пресрещнат и да ме върнат. Може би да се опитат да ме ядосат, или дори да ме наранят – някак си да ме принудят да се преобразя, така че Сам да може да създаде нов закон.
Но Били ме очакваше, знаейки, че един вид няма да съм на себе си. Беше на двора, седейки в инвалидната си количка, очите му право към точката, откъдето се появих през дърветата. Видях го да преценя посоката ми на движение - насочена направо край къщата, към домашнонаправения ми гараж.
- Имаш ли минутка, Джейк?
Намалих, за да спра. Погледнах към него, а после към гаража.
- Хайде де, дете. Поне ми помогни да вляза.
Стиснах зъби, но реших, че бе по-вероятно да предизвика проблем със Сам, ако не го лъжех за няколко минути.
- Откога се нуждаеш от помощ, старче?
Той се засмя недоволно.
- Ръцете ми са уморени. Бутах се по целия път от Сю до тук.
- На надолнище е. Спускал си се по целия път.
Избутах количката му нагоре по малката рампа, която бях направил за него, и го насочих към всекидневната.
- Хвана ме. Мисля, че достигнах до 30 километра в час. Беше чудесно.
- Ще го разбиеш този стол, да знаеш. И тогава ще се влачиш наоколо на лакти.
- Никакъв шанс. Ще е твоя задача да ме придвижваш.
- Няма да ходиш на много места.
Били постави ръцете си на колелата и се насочи към хладилника.
- Останала ли е някаква храна?
- Хвана ме. Пол беше цял ден тук, така че много вероятно не.
Били въздъхна.
- Трябва да започнем да крием продуктите, ако ще избягваме гладуването.
- Кажи на Рейчъл да отиде в дома му.
Шеговитият глас на Били изчезна и очите му се разнежиха.
- Тя е вкъщи само за няколко седмици. За първи път от толкова много време. Трудно е - момичетата бяха по-големи, когато майка ти почина. Имат повече проблеми в стоенето в тази къща.
- Знам.
Ребека не си бе идвала вкъщи откакто се омъжи, въпреки че имаше добро извинение. Самолетните билети от Хавай бяха доста скъпи. Щатът Вашингтон беше достатъчно наблизо, за да не може Рейчъл да има същата защита. Караше курсове направо през летните семестри, работейки двойни смени през почивните дни в някои кафенета в колежа. Ако не беше Пол, вероятно отново щеше да си тръгне бързо. Може би затова Били нямаше да го изрита.
- Е, отивам да поработя върху някои неща ... - загледах се в задната врата.
- Почакай, Джейк. Няма ли да ми кажеш какво стана? Трябва ли да се обаждам на Сам, за да разбера?
Застанах с гръб към него, криейки лицето си.
- Нищо не се случи. Сам го определя като нещо второстепенно. Предполагам, че сега сме просто една купчина любители на пиявици.
- Джейк ...
- Не искам да говоря за това.
- Отнови ли си тръгваш, сине?
Стаята бе тиха,колкото да измисля какво да кажа.
- Рейчъл може да си вземе стаята обратно. Знам, че мрази надуваемите дюшеци.
- Тя по-скоро ще предпочете да спи на пода, отколкото да те изгуби. Както и аз.
Изсумтях.
- Джейк, моля те. Ако се нуждаеш от... почивка. Вземи. Но не отново за толкова дълго. Върни се.
- Може би. Може би сватбите ще са ми професия. Да направя сватбения накит на Сам, после на Рейчъл. Въпреки че Джаред и Ким може да са първи. Навярно трябва да имам костюм или нещо такова.
- Джейк, погледни ме.
Обърнах се бавно.
- Какво?

За дълъг момент той се взираше в очите ми.
- Къде отиваш?
- Всъщност нямам определено място предвид.
Той извъртя глава и очите му се свиха.
- Нямаш ли?
Вгледахме се един в друг. Секундите течаха.
- Джейкъб - каза той с обтегнат глас.- Джекъб, недей. Не си заслужава.
- Не знам за какво говориш.
- Остави Бела и Кълънови на мира. Сам е прав.
Вторачих се в него за секунда, а после прекосих стаята с големи крачки, грабнах телефона и откачих кабела от кутията и от превключвателя. Навих сивия шнур на дланта си.
- Довиждане, татко.
- Джейк, почакай ... - повика той след мен, но аз вече бях навън, тичайки.
Моторът не беше толкова бърз, колкото тичането, но пък по-дискретен. Чудех се колко ли ще му отнеме на Били да изтика количката си надолу до магазина, а после до телефона, за да набере някой, който може да предаде съобщение на Сам. Можех да се обзаложа, че Сам все още бе във вълчата си форма. Проблемът щеше да бъде, ако Пол се върне вкъщи рано. Той би могъл за секунда да се преобрази и да каже на Сам какво правех…
Нямаше да се безпокоя за това. Щях да карам толкова бързо, колкото можех, а ако все пак ме хванеха, щях да се справя с това, когато се наложеше.
Запалих мотора, а след това тръгнах с пълна скорост надолу по калния път. Не погледнах зад себе си, когато отминах къщата.
Магистралата беше оживена от движението на туристите; придвижвах се между колите, спечелвайки си куп крясъци и няколко средни пръста. Взех завоя на сто и първа със седемдесет километра в час, без да си правя труда да се огледам. Наложи се за момент да карам по граничната линия, за да избегна опасността да бъда смачкан от един миниван. Не че щеше да ме убие, но би ме забави. Счупените кости - поне големите - отнемаха дни, за да се оправят напълно, както добре знаех.
Пътят малко се разчисти и увеличих до осемдесет. Не докоснах спирачката докато не бях наблизо до тесния път, за да преценя, че вече бях извън опасност. Сам не би дошъл толкова надалеч, за да ме спре. Беше прекалено късно.
До този момент - когато бях сигурен, че съм успял - не бях започвал да мисля за това какво точно щях да направя. Намалих до двадесет, взимайки завоя през дърветата по-бавно от необходимото.
Знаех, че ще ме чуят да идвам, с мотор или без, така че изненадата бе невъзможна. Нямаше начин да прикрия намеренията си. Едуард щеше да чуе плана ми веднага щом бях достатъчно близо. Може би вече можеше. Но мислех, че това все още ще сработи, защото егото му бе на моя страна. Той щеше да иска сам да се бие с мен.
Така че, просто щях да вляза, самият аз да видя ужасното доказателство на Сам, а след това да предизвикам Едуард на дуел.
Изсумтях. Вероятно на паразита сценичното изкуство в това щеше да му достави голямо удоволствие.
Когато свършех с него, щях да хвана толкова от останалите, колкото успеех, преди те да ме хванат. Хъх - чудех се дали Сам щеше да сметне смъртта ми за провокация. Сигурно щеше да каже че съм си получил заслуженото. Не би искал да обиди вечните си най-добри приятели кръвопийци.
Пътят се проправи към поляната и миризмата ме удари като изгнил домат върху лицето. Ъх. Смърдящи вампири. Коремът ми започна да се свива. Трудно щях да издържа вонята по този начин - не-разградена от аромата на хора, както бе била другите пъти, когато бях идвал тук - въпреки че не бе толкова лошо миришеща колкото през вълчия ми нос.
Не бях сигурен какво да очаквам, но нямаше признаци на живот около голямата, бяла гробница. Разбира се, че знаеха, че съм тук.
Спрях двигателя и се заслушах в тишината. Сега можех да чуя напрегнатите, гневни шепоти точно от другата страна на широките двойни врати. Някой беше вкъщи. Чух името си и се усмихнах, щастлив от мисълта, че им причинявах малко стрес.
Поех една голяма глътка въздух - вътре щеше да е още по-зле - и взех стъпалата на верандата на един скок.
Вратата се отвори преди юмрукът ми да я докосне и докторът застана на нея, очите му печални.
- Здравей, Джейкъб - каза той, по-спокойно отколкото очаквах. - Как си?
Поех дълбоко въздух през устата си. Вонята, която се изливаше през вратата бе съкрушителна.
Бях разочарован, че Карлайл бе този, който отвори. Предпочитах Едуард да излезе през вратата с оголени зъби. Карлайл беше толкова... просто човек, или нещо подобно. Може би беше заради посещенията вкъщи, които правеше миналата пролет, когато бях потрошен. Но да го гледам в лицето и да знам, че бих го убил, ако можех, ме караше да се чувствам неудобно.
- Чух, че Бела се е върнала жива - казах аз.
- Ъ, Джейкъб, сега наистина не е най-подходящият момент.
На доктора изглежда също му беше неудобно, но не по начина, който очаквах.
- Не можем ли да направим това по-късно?
Ококорих се втрещен. Да не би да ме молеше да отложа смъртта за по-подходящо време?
И тогава чух гласа на Бела, дрезгав и остър, и не можех да мисля за нищо друго.
- Защо не? - попита тя някого. - И от Джейкъб ли пазим тайни? Какъв е смисълът?
Гласът й не беше каквото очаквах. Опитах се да си спомня гласа на младите вампири, с които се бяхме били през пролетта, но всичко, което помнех бе ръмжене. Може би онези новосъздадени, все пак не бяха имали острия, звънтящ тон на по-старите. Може би всички нови вампири звучаха пресипнали.
- Влез, моля те, Джейкъб - каза Бела по-силно, с дрезгав глас.
Очите на Карлайл се присвиха.
Чудех се дали Бела бе жадна. Моите очи също се свиха.
- Извини ме - казах на доктора, когато пристъпих към него. Беше трудно - беше против всичките ми инстинкти да обърна гръб на един от тях. Все пак не бе невъзможно. Ако имаше такова нещо като безопасен вампир, то това беше необичайно благородният водач.
Щях да стоя настрани от Карлайл, когато битката започнеше. Имаше достатъчно за убиване от тях, като изключа него.
Влязох странично в къщата, държейки гърба си към стената. Очите ми кръстосаха стаята - беше непозната. Последният път, когато бях тук, тя беше подготвена за парти. Сега всичко беше светло и бледо. Включително и шестте вампира стоящи до белия диван.
Те всички бяха тук, всички заедно, но не това ме смрази, когато се задържах на краката си, а челюстта ми падна до земята.
Беше Едуард с изражението върху лицето му.
Бях го виждал гневен, бях го виждал и арогантен, и веднъж го видях да страда. Но това, това бе далеч от агонията. Очите му бяха луди. Не вдигна поглед, за да ме погледне. Взираше се надолу към дивана до него, с изражение сякаш някой го бе подпалил.
Дори не можех да изпитам удоволствие от страданието му. Можех да се сетя само за едно нещо, което би го накрало да изглежда така, и проследих погледа му.
Видях я в същия момент, в който улових аромата й.
Топлата и ясна човешка миризма.
Бела бе наполовина скрита от облегалките, свита като ембрион, ръцете й обвити около коленете й. За секунда не можех да видя нищо, освен това, че тя все още бе тази Бела, която обичах, кожата й все още с нежен и блед прасковен цвят, очите й все още със същият шоколадово-кафяв цвят. Сърцето ми се разтуптя като странен и може би счупен брояч, и се зачудих дали това бе просто някакъв сън, от който щях да се събудя.

Тогава наистина я видях.
Имаше дълбоки тъмни кръгове под очите си, които изпъкваха, защото цялото й лице беше изпито. Беше ли по-слаба? Кожата й изглеждаше обтегната, сяхаш скулите й можеха да излезнат направо през нея. По-голямата част от тъмната й коса бе дръпната назад от лицето й в развален кок, но няколко кичура бяха слабо залепнали за челото и врата й с блясъка от пот, която покриваше кожата й. Имаше нещо в пръстите и китките й, което изглеждаше толкова крехко, но плашещо.
Тя беше болна. Много болна.
Не бе лъжа. Това, което Чарли бе казал на Били, не беше измислица. Докато се взирах с ококорени очи, кожата й стана леко зеленикава.
Русата кръвопийца – нахаканата, Розали, - се наведе над нея, пречейки на изгледа ми, свивайки се по странен и покровителски начин.
Това беше безсмислено. Знаех какво чувстваше Бела към почти всичко - мислите й бяха толкова прозиращи, сякаш бяха отпечатани на челото й. Така че не бе нужно да ми казва всяка подробност от дадена ситуация, за да схвана. Знаех, че Бела не харесва Розали. Бях го виждал в движението на устните й, когато говореше за нея. Не просто не я харесваше. Страхуваше се от Розали. Или се бе страхувала.
Сега, когато Бела погледна бегло нагоре към нея, страхът явно бе изчезнал. Изражението й беше... извинително, или нещо такова. Тогава Розали грабна една купа от пода и я задържа под брадичката на Бела точно навреме, когато Бела повърна шумно в нея.
Едуард падна на колене до Бела - очите му изпълнени с мъка - а Розали вдигна ръка, предупреждавайки го да стои назад.
Нищо от това нямаше смисъл.
Когато вече можеше да вдигне главата си, Бела се усмихна слабо, един вид засрамена.
- Извинявай за това - прошепна ми тя.
Едуард изстена наистина тихо. Главата му падна на коленете на Бела. Тя постави ръката си върху бузата му. Сякаш тя утешаваше него.
Не осъзнах, че краката ми ме бяха отнесли напред, преди Розали да ми изсъска, появявайки се внезапно между мен и дивана. Беше като човек на телевизионен екран. Не ме интересуваше, че е там. Не изглеждаше реална.
- Роуз, недей - прошепна Бела. - Добре съм.
Блондинката се мръдна от пътя ми, въпреки че можех да кажа, че не й бе приятно да го стори. Мръщейки се, тя се сви до главата на Бела, напрегната да скочи. Беше неочакващо лесна за игнориране. Повече, отколкото някога можех да си представя.
- Бела, какво не е наред? - прошепнах аз. Немислейки за това установеих, че също съм на колене, накланяйки се към дивана, от другата страна на... съпруга й. Той изглежда не ме забеляза, а аз му хвърлих бегъл поглед. Протегнах се към свободната й ръка, вземайки я в своите. Кожата й беше ледена.
- Добре ли си?
Беше глупав въпрос. Тя не отговори.
- Толкова се радвам, че дойде да ме видиш, Джейкъб - каза тя.
Макар и да знаех, че Едуард не можеше да чуе мислите й, изглежда долови някакво значение, което аз не чух. Погледна отново към завивката, която я покриваше и тя погали бузата му.
- Какво има, Бела? - настоях аз, обвивайки ръцете си около студените й, тънки пръсти.
Вместо да ми отговори тя хвърли поглед през стаята сякаш търсеше нещо, с молба и предупреждение в погледа си. Шест чифта притеснени жълти очи се вгледаха обратно в нея. Най-накрая, тя се обърна към Розали.
- Помогни ми да стана, Роуз? - помоли тя.
Устните на Розали се свиха над зъбите й и тя ме погледна свирепо, сякаш искаше да разкъса гърлото ми. Бях сигурен, че точно това би искала.
- Моля те, Роуз.
Блондинката направи физиономия, но се наведе отново към нея, до Едуард, който не помръдна нито сантиметър. Тя постави ръцете си внимателно зад рамената на Бела.
- Не - прошепнах аз. - Не ставай...
Изглеждаше толкова слаба.
- Отговарям на въпроса ти - каза рязко тя, звучейки със същия начин, по който ми говореше обикновено.
Розали издърпа Бела от дивана. Едуард остана там, където беше, като се наведе напред, докато лицето му не се зарови във възглавниците. Покривалото падна на земята в краката на Бела.
Тялото й бе издуто по странен, болезнен начин. Изпъваше се по избледнелия сив пуловер, който беше много голям за раменете и ръцете й. Останалата част от нея изглеждаше по-слаба, сякаш голямата подутина бе пораснала от това, което бе изсмукала от нея. Отне ми секунда да осъзная коя беше деформираната част - не разбрах, преди тя да обвие ръце нежно около подутия си корем, една отгоре и една отдолу. Сякаш го прегръщаше.
Тогава го видях, но все още не можех да го повярвам. Бях я видял едва преди месец. И нямаше начин тя да е бременна. Не толкова бременна.
Но очевидно беше.
Не исках да виждам това, не исках да мисля за това. Не исках да си го представям вътре в нея. Не исках да зная, че това, което толкова много мразех, се е вкоренило в тялото, което обичах. Стомахът ми се преобърна и трябваше да преглътна всичко обратно.
Но беше по-лошо от това, много по-лошо. Унищоженото й тяло, костите й изпъкнали под кожата на лицето й. Можех само да предполагам, че тя изглежда така - толкова бременна, толкова болна - защото каквото и да беше в нея отнемаше живота й, за да подхранва неговия собствен...
Защото беше чудовище. Точно като баща си.
Винаги съм знаел, че той ще я убие.
Главата му се вдигна рязко когато чу думите в моята. В същият момент двамата бяхме на коленете си, а после той бе на крака, извисявайки се над мен. Очите му бяха абсолютно черни, кръговете под тях - тъмно морави.
- Отвън, Джейкъб - изръмжа той.
Аз също бях на крака. Сега гледах надолу към него. Ето затова бях тук.
- Нека го направим - съгласих се аз.
Огромният, Емет, дойде напред от другата страна на Едуард, с този, който изглеждаше гладен, Джаспър, точно зад него. Наистина не ме интересуваше. Може би глутницата ми щеше да почисти парченцата, когато тези ме довършеха. A може би не. Нямаше значение.
За миниатюрна част от секундата очите ми погледнаха към двете стоящи отзад. Есме и Алис. Малки и разсейващи женски. Е, бях сигурен, че останалите щяха да ме убият преди да имам каквото и да било с тях. Не исках да убивам момичета. Дори и да бяха вампирки.
Въпреки че можех да направя изключение за онази блондинка.
- Не - изпъшка Бела и залитна напред, загубила баланс, за да се вкопчи в ръцете на Едуард. Розали мръдна с нея, сякаш имаше верига, закопчала ги една за друга.
- Просто трябва да поговоря с него, Бела - каза Едуард с тих глас, говорейки само на нея. Той се протегна да докосне лицето й, да го погали. Това накара стаята да причернее пред очите ми, виждах огън - това, след всичко, което й беше причинил, все още му беше позволено да я докосва по този начин.
- Не се напрягай, - продължи той, умолявайки я. - Моля те, почини си. И двамата ще се върнем само след няколко минути.
Тя се вгледа в лицето му, разчитайки го внимателно. После кимна и се наведе към дивана. Розали й помогна да спусне гърба си обратно върху възглавниците. Бела се загледа в мен, опитвайки се да задържи погледа ми.
- Дръж се прилично - настоя тя. - А после се върни.
Не отговорих. Днес не давах никакви обещания. Погледнах встрани, а после последвах Едуард навън през входната врата.

Един случаен, нелогичен глас в главата ми отбеляза, че това да го отделя от останалата част от клана не беше толкова трудно, нали?
Той продължи да върви, като не се обърна нито веднъж, за да види дали нямаше да скоча към незащитения му гръб. Предположих, че нямаше нужда да проверява. Щеше да разбере, когато реша да атакувам. Което означаваше, че трябваше да взема това решение много бързо.
- Все още не съм готов да ме убиеш, Джейкъб Блек - прошепна той, докато крачеше бързо надалеч от къщата. - Ще трябва да имаш малко търпение.
Сякаш ми пукаше за програмата му. Изръмжах тихо.
- Търпението не е моята специалност.
Той продължи да върви, може би няколко стотин метра надолу по пътя далеч от къщата, заедно с мен по петите му. Целият бях напреднат, пръстите ми трепереха. На ръба, готов в очакване.
Той спря без предупреждение и се завъртя, за да застане в лице с мен. Изражението му отново ме смрази.
За секунда аз бях просто хлапе - хлапе, което през целия си живот бе живяло в същото малко градче. Просто дете. Защото знаех, че ще трябва да изживея още много, да изстрадам още много, за да мога някога да разбера пламтящата агония в очите на Едуард.
Вдигна ръка сякаш за да изтрие пот от челото си, но пръстите преминаха по лицето му, сякаш щяха веднага да раздерат гранитената му кожа. Черните му очи горяха в очертанията си, замъглени или виждащи неща, които не бяха там. Устата му се отвори, сякаш щеше да извика, но нищо не излезе.
Това беше лицето, което човек би имал, ако гореше в огъня.
За момент не можех да проговоря. Беше прекалено реално, това лице - бях видял сянка от него в къщата, бях го видял в нейните и в неговите очи, но това го направи окончателно. Последният гвоздей в ковчега й.
- То я убива, нали? Тя умира.
И знаех, че когато го казах, лицето ми бе подобно на неговото. По-нетактично, по-различно, защото все още бях в шок. Все още не го разбирах - случваше се прекалено бързо. Той бе имал време да стигне до това положение. И различно, защото в съзнанието си аз вече я бях изгубил много пъти по много начини. И различно, защото тя никога не е била наистина моя, за да я изгубя.
Различно също така, защото вината не беше моя.
- Моя е - прошепна Едуард и коленете му се предадоха. Той рухна пред мен, уязвим, най-лесната мишена, която някой може да си представи.
Но се чувствах студен като сняг - нямаше огън в мен.
- Да - изстена той в калта, сякаш се изповядваше на земята. - Да, то я убива.
Покрусената му безпомощност ме ядосваше. Исках бой, не екзекуция. Къде беше самодоволното му превъзходство сега?
- И защо Карлайл не е направил нищо? - изръмжах аз. - Той е лекар, нали? Извадете го от нея.
Той вдигна поглед и ми отговори с уморен глас. Сякаш обясняваше това на някой от детската градина за десети път.
- Тя няма да ни позволи.
Отне минута думите да проникнат в съзнанието ми. Боже, тя бе толкова предвидима. Разбира се, да умре за изчадието на чудовището. Беше толкова в стила на Бела.
- Познаваш я добре - прошепна той. - Колко бързо виждаш... аз не видях. Не навреме. Тя не ми говореше по пътя към вкъщи, не действително. Помислих си, че е уплашена - това би било естествено. Мислех, че ми е ядосана, задето съм я подложил на това, за това, че съм застрашил живота й. Отново. Изобщо не си и представях какво си мислеше, какво решение вземаше. Не и преди семейството ми да ни посрещне на летището и тя побягна право в ръцете на Розали. На Розали! И тогава чух какво си мислеше Розали. Не разбрах преди да го чуя. И все пак ти разбра след една секунда.
Той въздъхна наполовина и наполовина изстена.
- Върни назад само за секунда. Тя няма да ви позволи?
Сарказмът бе като кисилина върху езика ми.
- Забелязвали ли сте, че тя е силна, колкото едно нормално, петдесет килограмово човешко момиче? Колко глупави сте вие, вампирите? Притиснете я и я упоете.
- Исках, - прошепна той. - Карлайл щеше да...
Какво, прекалено благородни ли бяха?
- Не. Не благородни. Бодигардът й усложни нещата.
Оу. Историята му преди нямаше голям смисъл, но сега вече бе различно. Значи с това се бе заела блондинката. Какво печелеше тя от това все пак? Кралицата на красотата искаше ли Бела да умре толкова болезнено?
- Може би - каза той. - Розали не гледа на това точно по този начин.
- Значи първо блондинката. Вашият вид може да съединява частите си заедно, нали? Направете я на пъзел и се погрижете за Бела.
- Емет и Есме я подкрепят. Емет никога не би ни позволил, а Карлайл не би ми помогнал, след като Есме е против това.
Той замлъкна, гласът му изчезна.
- Трябваше да оставиш Бела с мен.
- Да.
Все пак беше малко късно за това. Може би трябваше да помисли за всичко това, преди да издуе корема й с изсмукващото живота чудовище.
Той погледна нагоре от своя собствен ад и можех да видя, че е съгласен с мен.
- Не знаехме - каза той, думите така тихи, като полъх. - Никога не съм си и представял. Никога преди не е имало нещо като мен и Бела. Как можеше да знаем, че хората са способни да заченат дете с един от нас.
- Защото се очаква човекът да бъде разкъсан на парчета по време на процеса?
- Да - съгласи се той с напрегнат шепот. - Те са там навън, съдистичните духове, демоните. Те съществуват. Но прелъстяването е просто въведение към пиршеството. Никой не оцелява.
Той поклати глава сякаш идеята го отвращаваше. Сякаш той беше по-различен.
- Не знаех, че има специфично име за това, което си. - казах злобно.
Вгледа се към мен с лице, което изглеждаше на хиляди години.
- Дори ти, Джейкъб Блек, не можеш да ме мразиш толкова, колкото се мразя самият аз.
Грешно, помислих си аз, прекалено разярен, за да говоря.
- Това да ме убиеш сега не я спасява - каза тихо той.
- И кое я спасява?
- Джейкъб, трябва да направиш нещо за мен.
- Само в ада, паразит!
Той продължи да се взира в мен с онези наполовина уморени и наполовина луди очи.
- За нея?
Здраво стиснах зъби.
- Направих всичко, което можех, за да я задържа далеч от теб. Всяко едно нещо. Прекалено късно е.
- Ти я познаваш, Джекъб. Свързваш се с нея на ниво, което аз дори не разбирам. Ти си част от нея и тя е част от теб. Тя няма да ме послуша, защото си мисли, че я подценявам. Мисли си, че е достатъчно силна за това.
Той се спря, а след това преглътна.
- Може би ще те послуша.
- Защо би го направила?
Той се олюля на краката си, очите му горяха по-ярко от преди, по-диво. Чудех се дали наистина полудяваше. Можеха ли вампирите да изгубят разсъдъка си?
- Може би - отговори той на мисълта ми. - Не знам. Така се чувствам.
Поклати глава.
- Трябва да се опитвам да крия това от нея, защото стресът я разболява още повече. При това положение тя не може да потиска нищо. Трябва да бъде спокойна. Нямам право да го усложнявам. Но това не е от значение сега. Тя трябва да те послуша!

- Не мога да й кажа нещо, което ти да не си й казал. Какво искаш да направя? Да й кажа, че е глупава? Тя вероятно вече знае това. Да й кажа, че ще умре? Обзалагам се, че това също го знае.
- Можеш да й предложиш това, което иска.
Не беше смислено. Част от лудостта?
- Не ме интересува нищо друго, освен това да я запазя жива - каза той, сега внезапно концентриран.- Ако децата са това, което иска, може да ги има. Може да има половин дузина бебета. Всичко, каквото иска.
Направи пауза, колкото за един удар на сърцето.
- Може да има кученца, ако се нуждае от това.
Той срещна погледа ми за момент и лицето му бе диво под тънкия слой от контрол. Упоритият ми намръщен поглед се разпадна когато анализирах думите му и усетих устата ми да се отваря от шок.
- Но не по този начин! - изсъска той преди да успея да се съвзема. - Не това нещо, което изсмуква живота от нея, докато аз стоя там безпомощен! Да я гледам как й прилошава и как увяхва. Да виждам как то я наранява.
Пое бързо глътка въздух, сякаш някой го бе ударил в корема.
- Трябва да я накараш да приеме разумния начин на действие, Джейкъб. Тя не би ме послушала повече. Розали винаги е там, подхранвайки умопомрачението й - насърчавайки я. Защитава я. Не, защитава него. Животът на Бела не означава нищо за нея.
Шумът идващ от гърлото ми звучеше сякаш се задушавах.
Какво казваше? Че Бела трябва какво? Да има бебе? От мен? Какво? Как? Отказваше ли се от нея? Или си мислеше, че тя няма да има против да бъде споделяна?
- Което и да е. Каквото я запази жива.
- Това е най-лудото нещо, което си казвал досега - смъмрих аз.
- Тя те обича.
- Но недостатъчно.
- Готова е да умре, за да има дете. Може би ще приеме нещо не толкова крайно.
- Изобщо ли не я познаваш?
- Знам, знам. Ще отнеме доста убеждаване. Затова имам нужда от теб. Ти знаеш как мисли тя. Накарай я да осъзнае, че греши.
Не можех да мисля за това, което предлагаше. Беше прекалено много. Невъзможно. Грешно. Извратено. Да взимам Бела на заем за през уикендите и да я връщам понеделник сутринта като филм под наем? Толкова объркано.
Толкова примамливо.
Не исках да обмислям, не исках да си представям, но образите по някакъв начин дойдоха. Бях си фантазирал Бела по този начин прекалено много пъти, преди, когато все още имаше възможност за нас. После, дълго след като беше ясно, че фантазиите щяха единствено да оставят гнойни рани, защото нямаше възможност, абсолютно никаква. Не бях способен да си помогна тогава. Не можех да се спра сега. Бела в моите ръце, Бела шепнеща моето име.
Още по-лошо, този нов образ, който никога преди не бях виждал. Този, който по всички права не би трябвало да съществува за мен. Не и досега. Образ, който знаех, че щях да понеса през годините, ако сега той не го беше натикал в главата ми. Но той се мушна там, увивайки нишки из мозъка ми като плевел – отровен и невъзможен за убиване. Бела, здрава и излъчваща здраве, толкова различна от сега, но някак си същата: тялото й, което не е унищожено, изменено в по-естествен начин. Закръглено, с моето дете.
Опитах се да избягам от отровния плевел в главата ми.
- Да накарам Бела да осъзнае, че греши? В коя вселена живееш?
- Поне се опитай.
Поклатих глава бързо. Той чакаше, игнорирайки отрицателния отговор, защото можеше да чуе противоречието в мислите ми.
- От къде идват тези умопобъркани глупости? Да не би да го измисляш в движение?
- Мисля единствено за начин, по който да я спася, откакто осъзнах какво планира да направи. За какво би умряла. Но не знаех как да се свържа с теб. Знаех, че нямаше да ме изслушаш, ако ти се бях обадил. Щеше да трябва да те намеря скоро, ако днес не беше дошъл. Но е трудно да я оставя, дори и за няколко минути. Състоянието й се променя толкова бързо. Нещото... расте. Бързо. Сега не мога да отсъствам.
- Какво е то?
- Никой от нас си няма и на представа. Но вече е по-силно от нея.
Тогава внезапно можех да го видя - да видя издутото чудовище да я разкъсва от вътре навън.
- Помогни ми да го спра - прошепна той. - Помогни ми да попреча на това да се случи.
- Как? Предлагайки й услугите си за разплод?
За разлика от него, аз потреперих.
- Наистина си извратен. Тя никога няма да се вслушала в това.
- Опитай. Сега няма нищо за губене. Как би я наранил този опит?
Щеше да нарани мен. Не бях ли понесъл достатъчно откази от нея и без това?
- Малко болка, за да я спасиш? Толкова висока цена ли е?
- Но няма да се получи.
- Може би не. Може би все пак ще я обърка. Може би тя ще се поколебае в решението си. Един момент на съмнение е всичко, от което се нуждая.
- А после й дръпваш килимчето изпод краката? ‘Просто за майтап, Бела’?
- Ако иска дете, това и ще получи. Няма да се отметна.
Не можех да повярвам, че дори си мисля за това. Бела щеше да ме удари - не че ми пукаше за това, но вероятно щеше отново да счупи ръката си. Не биваше да го оставям да ми говори, да се бърка в главата ми. Трябваше просто веднага да го убия.
- Не веднага - прошепна той. - Все още не. Правилно или грешно, това ще я съсипе. Ти знаеш това. Няма нужда да прибързваме. Ако не те послуша, ще получиш момента си. Веднага, когато сърцето на Бела спре да бие, аз ще те умолявам да ме довършиш.
- Няма да се налага да молиш дълго.
Намека за изтощена усмивка дръпна ъгълчетата на устата му.
- Разчитам много на това.
- Значи имаме сделка
Той кимна и подаде студената си каменна ръка.
Преглъщайки отвращението си, се протегнах, за да стисна ръката му. Пръстите ми се свиха около камъка и го потресох веднъж.
- Имаме сделка - съгласи се той.